За големия актьор Григор Вачков етрополският край никога не е бил просто място, където идва при близки. Тук големият актьор намирал нещо много по-важно – спокойствие и усещането, че е приет като свой.
А според дъщеря му – актрисата Мартина Вачкова, именно това е истинският смисъл да бъдеш етрополски зет. „В Бойковец баща ми беше истински щастлив“, казва тя.
Любовта на Григор Вачков към етрополския край започва покрай семейството на съпругата му. Роден в плевенското село Трънчовица, първоначално той изпитвал носталгия към родния си край, но постепенно Балканът напълно го пленил.
„Цялата фамилия в Бойковец го прие с огромна обич. А той се влюби в зеленината, планината, реката и хората“, спомня си Мартина Вачкова.
Не след дълго актьорът се превръща в един от най-известните етрополски зетьове. И приема това с огромно чувство за хумор и гордост. Бил обявен за почетен етрополски зет и председател на Сдружението на етрополските зетьове – титли, които за него съвсем не били формалност.
„Той истински се забавляваше с този празник“, разказва Мартина.
По време на празничните шествия Григор Вачков се включвал с огромно удоволствие в карнавалите, шегите и закачките. Тя и до днес си спомня как баща ѝ минавал през Етрополе на каручка с магаре, посрещан със смях и бурни аплодисменти.
„За него това беше истински празник на хората“, казва тя.
Именно чувството за самоирония и веселие според Мартина Вачкова правело етрополските зетьове толкова специални. „Имаше костюми, плакати, много хумор и настроение. Целият град участваше.“
Но зад веселбата стояло и нещо по-дълбоко – усещането за общност и принадлежност. След огромната си популярност като звезда от „На всеки километър“, хората навсякъде искали да го прегърнат, да го докоснат или да се снимат с него, а той намирал покой край реката и под сенките на дърветата именно в Бойковец и Етрополе.
Много обичал риболова и дълго можел просто да стои край водата. В Бойковец можел да бъде просто човек сред хората. „В София всички искаха нещо от него – снимка, внимание, разговор. А тук намираше спокойствие“, разказва дъщеря му.
Особено обичал събиранията с приятели, шумните софри и балканджийските истории. Макар заради болните си бъбреци самият той да не пиел алкохол, винаги вдигал наздравици с чаша вода и се радвал искрено на веселбата около себе си.
„Той сякаш преживяваше радостта чрез другите хора“, казва Мартина Вачкова.
Особено ярки са спомените ѝ от Атанасовден. Още по тъмно всички тръгвали към връх Свети Атанас, палели огньове, печели месо, леело се вино и ракия, а снегът стигал до колене. „Точно тази шумна, истинска и сърдечна атмосфера баща ми обожаваше“, спомня си тя.
И може би точно затова хората в Етрополе и Бойковец го обичали толкова силно – не само като голям актьор, а като човек, който истински е станал част от техния свят. Защото за Григор Вачков титлата „етрополски зет“ никога не е била просто шеговито звание, а знак, че е приет за свой.
