Как са се женили някога в Етрополе: от „нишана“ до сватбеното хоро

Сватбата и днес е сред семейните събития, в които традициите заемат особено място. Все повече младоженци включват в празника си обичаи, наследени от миналото. Но как е изглеждала една етрополска сватба преди повече от век?

Отговор намираме в „Етнографско изследване на град Етрополе“ на Станка Лазарова Янкова от 1946 г., което се пази в архива на Исторически музей – Етрополе. Записките разкриват цял свят от ритуали – от първите срещи на момите и ергените и изпращането на „нишан“ до венчавката и посрещането на невестата в новия ѝ дом.

Последната дума имали родителите

За разлика от днес, женитбата невинаги започвала с решение на двамата влюбени. Родителите имали решаваща дума. Не са били редки случаите, когато момата се е запознавала с бъдещия си съпруг едва в деня на сгодяването си с него и е давала своето съгласие, само защото нейният баща желае това.

Това не означава, че младите не намирали начин да се срещат. Чешмите и кладенците, седенките, тлаките и мегдана били местата за запознанства и ухажване. Станка Янкова описва неделното хоро на широката поляна край Искъра, наречена „Лиската“. Под звуците на гайда, кавал и тъпан първи се хващали момите, а до тях заставали ергените – всеки до девойката, която харесвал. Но не се хващали направо за ръце. Момата подавала на момъка края на кърпичка – вероятно от свян и заради зорките погледи на възрастните, които наблюдавали кой до кого играе. След хорото ергенът изпращал избраницата си до дома ѝ.

„Нишанът“ давал началото на годежа 

Когато момък реши да се задоми, изпращал в дома на избраницата си възрастна жена, която да попита девойката съгласна ли е да стане негова невеста и да вземе съгласието на нейните родители. Ако „сватовницата“ получела положителен отговор, близки на момъка занасяли на момата „нишан“ – жълтица или сребърна пара и заедно с нея и родителите ѝ определят деня на годежа.

И преди, и сега в Етрополе годежите се правят в събота вечерта срещу неделя. Интересен обичай от миналото са китките за годежарите, приготвяни от приятелките на момата в нейния дом. Китките се правели основно от чемшир, украсен с варак и червени естествени или изкуствени цветя, на които се връзвали червен конец и жълтица. С тези китки се посрещали роднините и приятелите на годеника, които пристигали с половници с ракия, бъклица с вино, стафиди, леблебии и дребни бонбони. Размяната на реплики между годежарите, записани от Станка Янкова, днес звучат скандално и предизвикват смях, но тогава са си били част от ритуала: „Когато годежарите приближат дома на момата, тя се скрива и излизат да ги посрещнат нейните близки, един от които задава на гостите въпроса: „Защо сте дошле?“. Те отговарят: „Научихме, че имате юница за продан, па ние имаме биче, та идем да я купим.“ „Ако намерите юницата, харизваме ви я“, отговарят домакините и канят гостите да влязат.“

Годеникът и приятелите му търсли из къщата девойката, а когато я намерели, тя излизала и поздравявала. Годеникът ѝ давал пръстен, пендара и гривна, а тя му целувала ръка и забождала на лявата му страна най-хубавата китка, след което закичвала и останалите годежари. Годеницата раздавала стафиди, бонбони и леблебии и целувала ръка, а гостите ѝ честители и ѝ давали пари. Половниците с ракия и бъклиците с вино минавали от уста на уста, чували се благопожелания, шеги и смехове, последвани от кръшно хоро. Гостите се разотивали късно през нощта.

Сватбата започвала още в четвъртък

Ако годежът продължавал една вечер, подготовката за сватбата заемала няколко дни – от четвъртък чак до понеделник. Всеки имал своя задача. В четвъртък деверът има за задача да обърне „чеиза“ на годеницата от опъко на лице. В петък приятелките ѝ носели „понуда“ – баници, баклави и други сладкиши.

В дома на младоженеца жени замесвали тутманици и „пармаци“ – постен хляб. Работата вървяла с песни, а единият тутманик бил отнасян в дома на годеницата, където вече бил изложен нейният чеиз.

„Плетенето“ на булката

Един от най-красивите обреди се извършвал в събота следобед – „плетенето на булката“. Годеницата обличала нов сукман, бяла риза, шарени чорапи и сърмени чехли. Приятелките ѝ разплитали и отново сплитали косата на две плитки, украсявали я с червен конец и сърма.

Особена роля имал деверът. Той носел огледало и жълтица от свекървата, която залепвал на челото на бъдещата невеста. След това ѝ подавал здраво запушена бъклица с вино. Вярвало се, че ако момата успее сама да я отвори, е здрава и силна.

Приготовленията на младоженеца не отстъпвал по нищо на тези на булката. Берберин го бръснел пред приятелите му под звуците на музика, а майка му плачела, защото синът ѝ се прощавал с ергенския живот. После всички изигравали едно хоро на двора и отивали у годеницата, където също играели до късно вечерта.

В неделя идвали за невестата

В неделя преди обед младоженецът изпращал венчалната премяна на булката, а към обяд дружките ѝ започвали да я обличат. Около два часа пристигали младоженецът, кумовете и сватбарите, предвождани от музиканти. Но невестата не се давала просто така – бъдещият съпруг трябвало символично да я „откупи“ от роднините ѝ. Следвал и най-тъжният момент – раздялата с бащиния дом. За младата жена това често означавало да напусне семейството си и да заживее в чужда къща сред хора, които невинаги познавала добре.

Майката целувала и изпращала дъщеря си със сълзи, а дружките пеели тъжна песен:

„Ела се вие превива,

мома се с майка прощава:

Сбогом прощавай, мале ле,

досега съм те слушала,

отсега други ще слушам,

че я ща ида да ида

пре свекър и пре свекърва,

пре зълва и пре девере.

Цвекето да ми поливаш

заран със бистра водица,

вече с дребни сълзици.“

Кой ще командва вкъщи?

След венчавката младоженецът отвеждал невестата в своя дом. Свекърът и свекървата я посрещали с вино и здравец, а свекървата поставяла в ръцете ѝ малко момченце – пожелание първата ѝ рожба да бъде син.

Междувременно чеизът пристигал с волска кола, съпровождан от музика и ръченица.

Тогава идвал и обичай, който е добре познат и на днешните сватби – разчупването на питата. Младоженците я разчупвали едновременно и този, у когото останело по-голямото парче, според поверието щял да командва в семейството. Двамата отчупвали залъци, потапяли ги в мед и се захранвали един друг. След угощението булката дарявала роднините на младоженеца, а привечер всички излизали на хоро.

Строги нрави след сватбата

Вечерта младоженците се отделяли сами в една стая, а роднините на младоженеца топлели ракията и чакали с нетърпение да им покажат брачната риза на невястата като доказателство за нейното целомъдрие. Ако тя е „честна“ /девствена/, свекървата ѝ подарявала пендара или жълтица, а две стари жени, наречени „ашчийки“ заедно с други близки и с музика занасяли топла ракия на родителите на невястата. На връщане открадвали от двора кокошки, патки, гъски и ги занасяли у дома на младоженеца. Ако не дай си Боже невестата не излезе честна, измитали къщата, слагали сметта в престилката ѝ и я връщали обратно в бащината къща. Не я приемали, докато баща й не даде пари, злато, нива или ливада. Тези обичаи са свидетелство не само за сватбените традиции, но и за строгите обществени норми, на които жените са били подчинени.

От понеделнишката „понуда“ до наши дни

В понеделник близките и съседите на младоженката носели „понуда“ – най-често сладки неща. Някои се маскирали за повече веселие, а домакините ги посрещали с топла ракия, вино и сутляш. Седмица след сватбата младоженците отивали в църквата на молитва и така дългият сватбен цикъл приключвал.

Повече от век по-късно голяма част от тези ритуали са останали само в архивите. Други обаче са преживели времето – откупуването на булката, сватбеното хоро, питата с мед и поверието кой ще командва в новото семейство.

Формата се е променила, но желанието най-важният семеен празник да бъде изпълнен с символи, музика и традиции е останало.

Текстът подготви: БИСТРА АЛЕКСАНДРОВА

Снимки: Исторически музей – Етрополе