Как едно поколение лесовъди възроди гората на нашия край

Етрополе – споменаваха го хората от Правец, но ние, децата не бяхме ходили в този град. Като пасяхме добитъците покрай шосето, виждахме малките автобуси, казвахме им рейсове, които минаваха за Етрополе сутрин и вечер. Рядко по шосето за Етрополе минаваше и по някой камион, от който овците панически бягаха.

С етрополчета се запознах през 1949 г., когато бяхме на ученически лагер в м. „Зелен” – Ботевград. Това бяха Лазар Иванов Кацаров, Ценка Иванова Пишманова, покойният Александър Гаврилов и някои други.

Наши правчани ходеха с волските си коли и каруци на пазар неделно време в Етрополе. Караха за продажба селскостопански произведения и добитък. През 1950 г. по такъв повод с баща ми посетих и аз Етрополе. Още с влизането, след Вранащица, ме впечатлиха стръмните склонове и каменната кариера. Не допусках обаче, че след няколко години ще организирам и ръководя залесяването на тези склонове.

На пазара, който се намираше там, където е и сега, пред киното, случайно се срещнахме с част от познатите ми от лагера деца. Приятна среща беше.

След завършване на горското си образование се прибирах и от високоговорител на автогара „Подуене” Радио София съобщаваше: „Днес гражданите на Етрополе учредиха трудово-кооперативно земеделско стопанство. За негов председател беше избран Никола Чипев”. Това беше през лятото на 1956 г.

Не си помислях тогава, че след няколко месеца ще се установя в този град и ще прекарам там голяма част от живота си. Стана така, че през есента по държавно разпределение бях назначен за референт в Горско стопанство – Етрополе.

На 5 ноември 1956 г. се явих в стопанството. Вече прехвърчаше първият сняг. След оформяне на документите директорът на стопанството Гайдарски ме изпрати с файтона за с. Равна, сегашното Бойковец. Там имаше горски кантон в края на брезовата гора. Нямаше ток и сегашните битови условия, но службата започна.

По това време започна масовизирането на ТКЗС и образуването на нови такива, където не бяха образувани. Образувано беше такова и в Равна, въпреки че земята е разпокъсана по баирите.

От 1952 г. бяха създадени две горски ведомства. Едното беше Главно управление на горите към Министерския съвет. То се занимаваше със стопанисването на горите. Извършваше охраната на горите, дивеча и рибата. Залесяването и маркирането на лесосечния фонд също бяха техни задължения. По места поделенията му се наричаха Държавни горски стопанства. Ръководеха се от директори и референти – така се наричаха лесовъдите. В превод това означава специалисти.

Целият персонал на горското стопанство в Етрополе се състоеше от 21 човека: директор, четирима референти, десетина старши горски и горски надзиратели, плановик, счетоводител, касиер-домакин, деловодител, каруцар и прислужник. Работата беше огромна, а заплатите – нищожни – директорът получаваше 720 лева и оттам надолу – горският надзирател получаваше 400 лева. Кметът на града получаваше 800 лв. Това сега съответства на 72 лв., 40 лв. и 80 лв.

Стопанството разполагаше с един файтон и една каруца.

Другото ведомство се наричаше Управление за дърводобив и транспорт към Министерството на тежката промишленост. Поделенията им бяха горско-промишлени стопанства. Работата и при тях беше огромна, но те получаваха почти двойни заплати. Разполагаха с два камиона и служебен лек автомобил. Разполагаха и със средства за битово обслужване. Разпределяха им непосилни планове за дърводобив и постоянно ги натискаха за изпълнението им.

Горското стопанство – Етрополе по това време беше с площ около 16 000 хектара, но с много голям запас букова дървесина. Гората беше зряла и презряла. Насажденията бяха гъсти и склопени. Като влезеш в тях – става тъмно. Това налагаше да се водят сечи за възобновяването на гората. Въз основа на дървесните запаси се залагаше и ползването. То стигаше в някои години до 220 000 кубически метра стояща маса. Тези количества трябваше да бъдат отмаркирани от референтите и директора на горското стопанство. Това означаваше шест месеца през лятото непрекъснато да сме в гората. Отбелязваше се професионално всяко дърво, подлежащо на сеч. Огромен труд се полагаше! Поради липса на транспорт спяхме в гората на палатки и в колиби. Щастие за Етрополе беше, че всичките лесовъди, извършващи тази дейност, бяха добросъвестни и отлично подготвени. Не правеха компромиси и пропуски при маркирането и години наред стопанството беше първенец по срочно и качествено маркиране. Индивидуалните първенци също бяха оттук.

Строг беше контролът от наша страна при извършването на сечта.

Eрес беше отсичането на немаркирано дърво и строго се наказваше. Благодарение на всичко това сега, накъдето и да се обърнеш, в Етрополския регион няма да видиш и квадратен метър невъзобновена площ. Чрез умелото водене на сечите етрополските гори бяха възобновени главно по естествен път. Там, където имаше голи и ерозирани площи или пък се налагаше реконструкция на гората, беше залесена с подходящи дървесни видове. Залесени бяха около 60 000 декара. Сега горите около Етрополе представляват колоритна картина от широколистни и иглолистни дървета.

Паметник заслужават лесовъдите за майсторлъка си.

Дано младите колеги успеят да запазят създаденото. Гората е клонът, върху който седи човечеството.

Колегите от дърводобива също бяха на голям зор. Постоянно ги притискаха за изпълнение на непосилните планове. Идваха най-големите началници на място заедно със секретарките и пишещите машини. Ако някой от служителите не им харесваше, го уволняваха на място. А по онова време служба трудно се намираше.

Спомням си един такъв случай. Събрали са ни по спешни задачи на общо събрание. Дефицитни бяха по онова време минните подпори и натискаха силно за техния добив. Дошъл най-големият началник на дърводобивниците и извиква служителите един по един. Вика горския Кольо Качамака и го пита откога служи в горите. „От 1937 година” – отговаря Качамака. – „Седни си, ти си служил на фашистите, нашият план няма да изпълниш!”.

Един по един изправяше началниците на участъци и ги навикваше с най- груби думи. На най-едрия казваше да се погледне в огледалото какъв мъж е и че на рамо да носи подпорите, пак ще изпълни плана. Дойде ред и на колегата Китов. Той беше дошъл от пернишките села. Иначе окумуш момче, та се ожени за една от най-личните моми на Етрополе. Практичен човек. „Китов!” – извиква го началникът. – „Аз!” – изправя се и отговаря по войнишки Китов. – „Ти до края на месеца има да дадеш 800 кубика минни подпори.” – „Да, имам ги и ще ги дам!” – отговаря бойко Китов. – „Седни си, това е ръководител, поема задачата и ще я реши!” – Наведохме се с тих смях. Знаехме, че целият участък, който ръководеше да изсече, пак няма толкова дървесина за подпори.

Спомням си сега, че бях прочел в някаква книга за случай от Втората световна война. Великият Сталин извикал двама министри и им възложил в срок от един месец да изпълнят някаква непосилна задача. „Да, другарю Сталин!” – бил отговорът на единия министър. Като излезли, другият министър с ужас го запитал защо е направил така, като знае, че изпълнението на задачата не е възможно. – „Не е ли по-добре да ни разстрелят след един месец, вместо сега?” – бил отговорът. Аналогът на Китов също беше своевременен и този отговор ни остана като поздрав и до днес.

През 1960 г. дейностите на двете стопанства се обединиха

Директор на горското стопанство стана Любен Янев от гара Земен. Колоритна личност беше този човек със силно развито чувство за хумор. Колективът беше подмладен, ентусиазиран и плановете по всички дейности се изпълняваха. Наред с големите трудности в колектива витаеше чувство за хумор. Често един или друг колега ставаха обект на закачки и безобидни шеги, което разведряваше атмосферата. В окръжното ръководство знаеха за нашите шеги и когато идваха, внимаваха да не им окачим нещо.

При екстремни случаи товарехме дърва и нощно време. Впрочем бригадите бяха нещо нормално по онова време. Много труд полагаха горските и бригадите по залесяването. Те бяха съставени предимно от жени, но бяха овладели професията и работеха добросъвестно при най-ниско заплащане. Преклонение заслужават тези робини на труда.

Когато дойдох в Етрополе, заварих един тих, спокоен и безшумен град. Нощно време по улиците не се срещаха хора. Кмет беше Михаил Червеняков, честен и работлив човечец. В повечето случаи гледаше той да свърши работата, но да не товари другите с нея. Секретар на БКП беше Продан Марков. Той не беше най-достъпен до хората и Етрополе беше капсулирано. Тогава градът беше към Ботевградска околия. Това положение не удовлетворяваше етрополци и те постоянно недоволстваха. В града трудно допускаха на ръководни места външни хора.

През 1959 г. околиите бяха закрити и Етрополе стана самостоятелна община. По този повод по-късно Живков казваше: „Етрополе се е освободило три пъти – веднъж от турско, веднъж от фашистко и веднъж от Ботевградско робство”. Имам чувството, че Живков имаше особени симпатии към Етрополе. Доколкото знам, не е отказвал на етрополци нищо, което са му поискали за града.

*Откъс от мемоарно-документалния очерк на Христо Христов – Референта „Етрополе през моя поглед“ (2007 г.), предоставен от автора на в.„Етрополе за хората“. Заглавието е на редакцията.

За автора:

Христо Христов – Референта е роден през 1936 г. в с. Правец. Завършва Техникума по горско стопанство „Христо Ботев“ във Велинград през 1954 г., а от 1956 г. свързва професионалния си път с Горско стопанство – Етрополе, където последователно работи като референт, началник на ГТУ и заместник-директор. Участва активно в маркирането на лесосечния фонд, дърводобива и залесяването на хиляди декари горски площи в Етрополския край.

По-късно е главен специалист в поделение на МВР, а в периода 1978 – 1988 г. е директор на ДЛС „Кормисош“ – Лъки, едно от водещите ловни стопанства в страната. През 1996 г. отново оглавява ГС – Етрополе. След 2000 г. е консултант и ръководител на ловни участъци към ГС – Ботевград.

За своята дългогодишна дейност е удостоен с множество отличия, сред които званието „Заслужил лесовъд“. Автор е на публикации в специализирания и регионалния печат и на книгата „Кормисош“. Пенсионира се през 2007 г.