На 89 години Христо Христов – Референта разказва историите си с лекота, сякаш всичко се е случило вчера. А когато стане дума за Етрополе и етрополските зетьове, очите му буквално светват.
За него зетьовете никога не са били просто семейна „длъжност“, а цяла местна философия – смесица от хумор, самочувствие и особено чувство за принадлежност. „На зетьовете навремето се казваше, че могат да живеят само в Етрополе, София и Париж“, смее се Христо.
По всичко личи, че етрополци винаги са имали самочувствие и чувство за хумор, превърнало се с годините в местна запазена марка. Именно от тези шеги и закачки преди десетилетия се ражда и прочутият Празник на етрополските зетьове.
„По кръчмите се коментираха разни истории за зетьовете – кой какво направил, кой как бил „наказан“. И така решихме да направим Празник на етрополския зет на 1 април“, спомня си той.
Така уж на шега се появява един от най-колоритните празници в България. А амбицията изобщо не била шеговита – Етрополе да стане „международна Зетьова столица“.
„Трудна цел, но не невъзможна“, казва бай Христо с напълно сериозен тон.
Самият той също остава завинаги част от историята на празника. На един от последните големи празници получава титлата „Златен зет“ – отличие, което очевидно носи с особена гордост.
Любовната му история също звучи като част от стара етрополска легенда. Съпругата му е от махала Равна, днешното село Бойковец. По онова време сред етрополци се носела шеговита приказка, че „гордите етрополци“ не взимат жени оттам.
„Имаше подмятания по мой адрес“, смее се той. „Но човек като си търси белята, ще си я намери.“
Големи драми около любовта обаче нямало. По това време Христо Христов работел като началник участък в Горското стопанство.
„Ние, горските, сме малко калпави личности“, шегува се той с типичната си самоирония. „Хората гледаха да са в добри отношения с нас, защото иначе няма дърва за огрев.“
С бъдещата си съпруга се запознават на популярните навремето седенки – вечерни събирания по къщите, където младите се събирали да помагат, да пеят и да се веселят.
„Не беше трудно да стана етрополски зет“, признава бай Христо.
А животът в Бойковец по онова време съвсем не бил скучен. Макар развлеченията да били малко, младите сами си създавали веселие. Христо Христов организирал местна театрална трупа, с която играели пиесата „С любовта шега не бива“ не само в селото, но и из околните населени места.
Днес, когато говори за етрополските зетьове, Христо Христов не крие гордостта си. Защото според него това никога не е било просто шега или празник.
„Етрополският зет трябва да има чувство за хумор, търпение и сърце“, казва той.
И вероятно точно затова легендата за етрополските зетьове продължава да живее – предавана с усмивка от поколение на поколение.
Автор: ТОДОР АКМАНОВ
