„Понякога човек не избира мястото, което ще се превърне в негов дом. Понякога самото място избира него“ – казва инж. Владимир Александров.
Роден в Русе, край Дунав, той идва в Етрополе още като дете заедно със семейството си. И макар съдбата да го отвежда в балканското градче случайно, с времето именно то се превръща в неговия истински дом.
Първите му ярки спомени са свързани с ученическите години в ОУ „Христо Ботев“. Именно там започва истинското му израстване и Етрополе оставя дълбок отпечатък в сърцето му.
„Спомням си как честванията за Васил Левски се правеха на морена, защото градът нямаше паметник на Апостола. Още тогава, като дете, си казах: един ден, ако имам възможност, това трябва да се промени“, разказва той.
Години по-късно съдбата затваря кръга по изключително символичен начин. През 2025 г., вече като кмет на Етрополе, инж. Александров тържествено открива паметник на Васил Левски – една от най-съкровените му детски мечти, превърната в реалност.
„За мен това беше нещо много лично. Един разговор със самия мен от детските години. Доказателство, че когато човек обича едно място истински, започва да мечтае не само за себе си, а и за него.“
Русе остава част от корена му, но Етрополе е мястото, където създава семейство и изгражда живота си.
Когато говори за съпругата и децата си, тонът му става по-тих и искрен. Защото зад публичния образ на кмета стои човек, който най-много цени дома си.
„В живота има много битки, много трудни моменти, много безсънни нощи. Но когато се прибереш и видиш жена си и децата, забравяш за всичко, припомняш си, че си истински заврян зет и започваш с покъщнината“, с усмивка споделя инж. Александров и допълва: „Семейството ми е моята опора и моята сила. Те са хората, които ме държат здраво стъпил на земята, подкрепят ме и ми напомнят кой съм.“
Той признава още, че именно подкрепата у дома му е помогнала да премине през най-трудните моменти както в личен, така и в професионален план. И може би точно затова днес инж. Владимир Александров говори за Етрополе не просто като кмет, а като човек, приет от града за свой.
„Етрополе има нещо, което големите градове не дават – топлината на човешките отношения. Тук хората се поздравяват по улиците и традициите не са просто обичай, а начин да пазиш духа си жив. И етрополските зетьове са част от този дух – малко шеговит, малко легендарен, но много истински.“
Когато става дума за легендите на града, той само се усмихва: „Разбира се, че съм пил вода от Зольовската чешма. След толкова години в Етрополе май вече няма връщане назад.“
