Николай Коев – Кофето беше от онези личности, които трудно могат да бъдат описани с няколко думи. Артист, музикант, хуморист, организатор, човек с впечатляваща ерудиция и неизчерпаемо чувство за хумор, той оставя трайна следа в културния живот на Етрополе. За едни е създателят на Празника на етрополските зетьове, за други – талантлив творец и приятел, а за всички, които са го познавали, остава човек с рядка харизма и неподправена човечност.
„Кофето беше гениална многопластова личност и едно от най-ярките явления в културния живот на града“, спомня си за него един от близките му приятели Иван Хлебаров. По думите му най-голямата страст на Коев било четенето, а домът му бил изпълнен с книги от най-различни жанрове. Освен това обичал да работи с деца, които му отвръщали със същата обич и уважение.
Георги Николов, друг близък приятел на Кофето, също пази ярък спомен от първата си среща с него. Тя се случва покрай един от зетьовските празници, когато като новодошъл в Етрополе получава задачата да прочете клетвата на зетьовете. Тогава остава впечатлен от лекотата, с която Коев решавал проблемите и от способността му винаги да стига до същината на всяко начинание. „Това беше човек с усет, с визия и с рядко срещана практична мъдрост“, казва Николов.
И двамата са единодушни, че хуморът е една от най-запомнящите се черти на Кофето. „С него винаги беше интересно. Често се събирахме и много се смеехме. Хуморът в него клокочеше като извор“, разказва още Хлебаров. Според Георги Николов пък именно умението на Коев да открива смешното в ежедневието и да го превръща в послание го прави толкова обичан. Кофето можел да бъде остро сатиричен, да критикува обществените недостатъци и властимащите, но без да губи симпатиите на хората. Артистичният му талант бил известен далеч извън Етрополе. Хлебаров си спомня случай от Пловдив, когато хора по улиците го разпознавали и наричали „Малкия Парцалев“. Те помнели участията му в театралните постановки по време на казармата и сценичното му присъствие, което оставяло впечатление навсякъде.
Неразривно свързано с името на Николай Коев остава и създаването на Празника на етрополските зетьове. По думите на Иван Хлебаров подготовката за празника винаги била изключително сериозна. Коев събирал малък екип от доверени хора и държал всичко да бъде организирано до най-малкия детайл. „Изслушваше всяка идея, но ако не беше съгласен, го казваше направо“, спомня си той.
Покрай подготовката на един от празниците се ражда и песента „Изповед“, която по-късно се превръща в химн на етрополските зетьове. „Бяхме у тях. Аз свирех на акордеон, Кофето беше с китарата и изведнъж му хрумна да направим песен за етрополския зет“, разказва Хлебаров. Малко по-късно към тях се присъединяват местните творци Николай Христов и Петър Димитров и с общи усилия се оформя окончателният вариант на песента.
Зад веселия нрав обаче стоял и човек с дълбоки чувства. След загубата на съпругата си Таня, Коев трудно преживява самотата. „Щастие има, ако има с кого да го споделиш“, казвал често той. Хлебаров си спомня, че именно тогава в характера му започнала да се прокрадва тиха меланхолия, която по-късно била подсилена и от тежката диагноза.
Въпреки болестта си Кофето не се отказва от делото на живота си. По време на последния организиран от него зетьовски празник Иван Хлебаров буквално го превозва между площада и болницата. „През час го карах за системи и кръвопреливания. После се връщаше при хората, разговаряше, шегуваше се и се смееше. Само когато се почувстваше зле, ми даваше знак, че трябва отново да тръгваме към болницата“, разказва той.
„Раздаде се докрай“, допълва Георги Николов. „Последният празник, в който участва, остана незабравим не само заради самото събитие, а заради духа, който той внесе в него.“
Последното желание на Николай Коев било Празникът на етрополските зетьове да продължи да съществува. А днес, когато Етрополе вече има негов паметник, споменът за Кофето продължава да живее не само чрез създаденото от него, но и чрез хората, които го помнят. Както казва Иван Хлебаров, „не трябва да забравяме неговата артистичност, чувството му за хумор и непримиримостта му към неправдата“. А според Георги Николов той е от онези хора, които оставят следа не просто с делата си, а със самото си присъствие.
Автор: БИСТРА АЛЕКСАНДРОВА
