Детството ми в града беше Том-Сойеровско приключение
Навсякъде като дипломат съм разказвал за града
Венцислав Иванов е дипломат от кариерата. В професионалния си път е заемал редица отговорни длъжности и е ръководил българските посолства в Хелзинки, Пном Пен, Бразилия, Каракас и Пхенян. Работил е и в Мисията на ОССЕ в Босна и Херцеговина. Участвал е и е ръководил български делегации на множество срещи и форуми по линия на ООН, ЕС, Съвета на Европа, ОССЕ и други международни организации. През 2022 г. издава мемоарната си книга „Фрак в картофена нива“, в която с чувство за хумор и самоирония разказва за пътя си от малкия град до голямата дипломация, за срещите си със световни лидери и за живота зад кулисите на дипломатическата професия.
– Г-н Иванов, в книгата си „Фрак в картофената нива. Недипломатично за дипломацията“ говорите за сблъсъка между идеализма и реалността. Какво научихте през годините?
– Като дете, както повечето провинциални деца, израснали в учителски семейства, бях идеалист. Говоря за идеологията, с която бяхме закърмени тогава – комунистическата. Макар че днес, когато чуя думата „комунизъм“, гледам на нея доста абстрактно, както на думата „рай“.
Идеализмът много често се сблъсква с грубата действителност и тогава човек започва или да възприема идеала като нещо непостижимо, или даже да се разочарова от него. Много хора се възползваха именно от идеализма на онези, на които по-късно вдигнаха паметници. С времето човек преминава през разочарования и трудности, но не бива да губи вярата си.
Дипломатическата професия ме срещна с различни хора и ситуации, но никога не ме отказа от това, което съм искал да правя още от дете.
– Още като дете ли мечтаехте за дипломацията?
– Да. Още в Етрополе казвах, че искам да се занимавам с „дипломатика“, без дори да знам точната дума. Това беше мечтата ми и въпреки трудностите, както и въпреки различните предложения, които съм получавал през годините, останах верен на професията. Обичах я до самия край, независимо че ме сблъска с много тежки моменти и понесох немалко удари, някои от тях доста болезнени. Но вие знаете това, след като сте чели книгата ми.
– Кои са най-близките ви хора в родния град?
– Един от най-близките ми хора е д-р Симеонка Цацова – Кюрпанова по баща. Тя ми е като сестра. Със семейството ѝ ни свързва дългогодишно приятелство. Съпругът ѝ Христо Цацов беше прекрасен човек, а брат му – Милчо Цацов – беше кмет на Етрополе за известен период.
С нея бяхме съседи, живеехме на една улица – „Христо Ясенов“. Заедно израснахме, заедно ходихме на детска градина и на училище. В края на шести клас аз заминах да уча в Английската гимназия в София, а тя остана в Етрополе. После животът ни пое в различни посоки – аз минах през казармата и завърших международни отношения в Москва, а тя – медицина. Въпреки това през всичките тези години останахме в много близки отношения. И до днес поддържаме редовен контакт както със Симеонка, така и с цялото ѝ семейство. Тя в момента е и моят личен лекар.
Имам и много други приятели от детството, но за съжаление немалко от съучениците ми вече си отидоха. Особено тежко ми е за момчетата, с които прекарвахме дните си навън – Иван Симеонов, Николай Марков… Заедно ритахме топка и правехме какви ли не пакости. Много близък мой приятел беше и Бойко Ненов – син на чичо Кольо Ненов, който известно време работеше с баща ми в партийния комитет. Хората си отиват, но спомените остават.
– Какви са най-хубавите Ви спомени от Етрополе?
– Най-милите ми спомени са именно от детството. Имах едно щастливо, почти Томсойеровско детство, именно защото израснах в малко планинско градче като Етрополе. Не знам как би изглеждало то, ако бях живял в София. Играехме по улиците, из горите, правехме бели, понякога получавахме шамари от родителите си, но въпреки това бяхме истински щастливи. Това беше свободно и истинско детство. Затова винаги казвам, че Етрополе ми е дало едни от най-светлите спомени в живота. Макар че не съм роден тук, от двегодишен живях в Етрополе и се чувствам истински етрополец.
– Родителите Ви са били учители. Какво ви дадоха те?
– Майка ми и баща ми ми дадоха всичко. Майка ми, Елена Иванова, беше начална учителка. Тя буквално беше до мен във всяка стъпка от обучението ми. Благодарение на нея се научих да чета още на петгодишна възраст, а по-късно много ми помагаше дори в изучаването на английски език, нищо че самата тя не го знаеше.
Баща ми, Ангел Иванов, беше историк и учител. Той имаше по-малко време за мен като дете, защото работеше първо в Околийския комитет на партията в Ботевград, а след това и в Градския комитет в Етрополе. Въпреки това и от него научих изключително много.
Голямо влияние върху мен оказа и чичо ми – проф. Георги Стоянов, когото много етрополци познават и като учител, и с трудовете му за Етрополската книжовна школа. Той почина преди година на 95-годишна възраст, а последната си книга издаде, когато беше на 94.
– Казвали сте, че пътят от Етрополе до дипломацията не е бил лесен. Трудно ли беше образованието Ви?
– Много трудно. Когато започнах да уча в Английската гимназия в София, семейството ни живееше в гара Костинброд при доста тежки условия. Показвал съм на синовете си снимки на малката къщичка, в която живеехме тогава. С баща ми сами си направихме външна тоалетна, а вода носехме от близката детска градина.
Всеки ден ставах в пет часа сутринта, за да пътувам с влака в шест до София. В училище винаги пристигах първи. Чистачката ми отключваше, за да мога да вляза и да подремна малко на чина преди часовете. Моите съученици идваха по-късно, някои дори ги караха с автомобили.
Но човек трябва да вярва в себе си и да не се отказва. Това бих казал и на младите хора днес – да не мислят, че всичко става само с връзки. Най-важното е да работиш упорито, да вярваш в себе си и да бъдеш постоянен. Невинаги постигаш всичко, за което мечтаеш, но ако се стремиш към сто процента, може да стигнеш поне до осемдесет – а и това вече е успех.
– Освен за детството в Етрополе, за кои други периоди от живота ви пазите с особена топлота?
– С особена топлота си спомням студентските си години в Москва. Прекарах там пет години, които изиграха много важна роля в живота ми. Днес много хора имат погрешна представа за онова време и за живота в Москва през комунистическия период – представят си го едва ли не като нещо мрачно и потискащо. А аз никога не съм се чувствал по-свободен, отколкото тогава като студент. Това беше време на приятелства, разговори до късно през нощта, книги, музика и много мечти.
Другият период, който пазя с особена обич, е от дипломатическата ми кариера – шестте години и половина, през които бях посланик в Бразилия. Това е една разкошна страна – жизнена, емоционална и изключително човечна. Впечатли ме отношението между хората, липсата на предразсъдъци към различните етноси и националности. Бразилия носи усещане за свобода и жизненост, което трудно може да се опише.
– Често казвате, че независимо къде сте били по света, сте носили Етрополе в себе си. Какво означава това?
– Означава, че човек никога не забравя мястото, където е минало детството му. Живял съм в различни държави, срещал съм се с президенти, дипломати и министри, но най-топлите ми спомени винаги ме връщат към Етрополе. Това е нещо, което не може да бъде заменено. Навсякъде съм разказвал за родния си град – и на колеги дипломати, и на приятели в чужбина.
– А как реагираха хората в чужбина, когато им разказвахте за родния си град?
– С голям интерес. Особено когато им говорех за живота тук, за природата, за хората и за традициите. На много места по света съм обяснявал какво е Етрополе и какви хора живеят тук.
Спомням си един много интересен случай от Бразилия. Бяхме в Салвадор – столицата на щата Баия, един от най-колоритните и горещи райони на страната, известен със силното африканско влияние и старите плантации. Съвсем случайно попаднахме в ресторант, който беше и своеобразно училище за готвачи. И изведнъж усетих миризма, която моментално ме върна в Етрополе.
В нашия край едни му казват „покрекло“, други – „прокакло“. Сигурно знаете за какво става дума.
– Виждала съм, баба ми правеше.
– Точно така, всички го знаем от бабите си. Прави се от свински вътрешности, после се слага в буркани и се залива с мас, а през зимата се вади, запържва се и се яде. На други места в България го наричат „спържа“. А в Бразилия името му беше „сарапател“.
Много от бразилските ястия идват от Португалия, тъй като страната е била португалска колония. И ето как някак странно се свързват Етрополе, Португалия и Бразилия.
След това разказах историята на колегите посланици по време на една вечеря. Обяснявах им за родния си град и за това етрополско ястие, което съм открил чак в Баия, за нашите традиции и за това как бабите ни са приготвяли такива зимнини. Колегите ми посланици много се впечатлиха.
Един мой колега поляк, с когото бяхме заедно посланици и в Бразилия, и във Венецуела, много искаше да дойде в Етрополе. Не успя тогава, защото нямахме време и отидохме само до морето. Надявам се, ако дойде тази година, най-после да го доведа тук и да му покажа Етрополе.
– Срещали сте се с много известни личности. Какво ви направи най-силно впечатление?
– Най-вече това, че в крайна сметка всички са хора. Някои от тях бяха изключително земни и човечни.
Помня първата ми среща с коронована особа – крал Нородом Сианук в Камбоджа. Това беше през 1994 г., в много тежък период за страната, когато Камбоджа все още беше в разруха. Сианук току-що се беше завърнал от Китай и ни покани на вечеря в двореца.
И аз, и съпругата ми бяхме доста притеснени – чудехме се как трябва да се държим, дали тя трябва да му целуваме ръка, дали трябва да се покланяме. А той се оказа изключително естествен човек. Още с влизането ни прегърна жена ми, поздрави ме приятелски и атмосферата веднага стана непринудена. По едно време ни попита дали знаем песни от нашите страни. После се обърна към мен и каза: „Вие имате една песен за българската роза. Знаете ли я?“ Отговорих му, че я знам, а той попита дали мога да я изпея. Запях, а той започна да тананика с мен.
Накрая, когато си тръгвахме, ми подари видеокасета със свой филм. „Това е моят филм – „Ambitions reduced to ashes“ („Амбиции, превърнати в пепел“) и с посвещение: „От крал Нородом Сианук на посланик Венцислав Иванов. С най-добри чувства.“ Пазя я и до днес.
Тази среща ми показа, че независимо от титлите и високите постове, най-важното е човечността. През годините съм се срещал и с Фидел Кастро, Уго Чавес, нидерландската кралица, английската кралица и много други известни личности, но най-много, винаги ме е впечатлявало човешкото отношение.
– А коя личност Ви впечатли най-много?
– Фидел Кастро. Виждал съм го два пъти, и двата пъти ме впечатли с изключителната си харизма. Единият път бях директор на Дирекция „Международни организации и права на човека“ в МВнР, когато той дойде в Женева за среща на Световната здравна организация. По същото време там беше и Хилари Клинтън, която също трябваше да изнася реч. Но когато Фидел започна да говори, почти всички се насочиха към него. Само американската делегация остана при Хилари Клинтън. Той говореше за здравеопазването в Куба – тема, по която тогава страната имаше сериозни постижения. Имаше невероятно присъствие и умееше да увлича хората. Когато говореше, всички го слушаха.
Крал Сианук пък ме впечатли с човешкото си отношение. Бразилският президент Фернандо Енрике Кардозо – с интелигентността си и познанията си за България. Когато му връчвах акредитивните си писма като извънреден и пълномощен посланик, той започна да ми разказва колко хубава страна е България. Спомняше си посещението си у нас и конференция в Евксиноград, а накрая с усмивка добави колко много харесвал българите – и особено българките.
– Вие участвате и в срещите на „Етрополската дружба“. Защо са важни земляческите срещи?
– Защото човек трябва да пази връзката с корена си. Според мен е най-хубаво тези срещи да бъдат в Етрополе, а не в София. Тук е истинската атмосфера, тук човек се чувства у дома. Етрополе винаги е имало патриархален дух и трябва да пази този дух!
– А какво бихте казали на кмета?
– Да не се отказва – това е най-важното. Във всички случаи той трябва да знае, че Етрополе е прекрасен, но и труден град, който изисква много работа, постоянство и отдаденост. Вярвам, че ще има много хора, които ще го подкрепят, защото той е изключително деен човек, истински ангажиран с Етрополе и с хората тук. Градът става все по-чист, по-подреден и видимо се развива. Личи си, че се работи с желание и последователност. Пожелавам му да продължава все така – със същата енергия, упоритост и грижа за Етрополе и неговите жители.
Когато човек работи с желание за него, хората го оценяват.
– Смятате ли, че животът в малък град изгражда човека по различен начин?
– Определено. В Етрополе хората бяха по-близки един до друг. Всички се познаваха, помагаха си, живееха по-истински. Ние нямахме кой знае какви материални възможности, но имахме спокойствие, приятелства и чувство за принадлежност. Това изгражда характер. Така че, Етрополе ми даде най-важното – характер.
– Липсва ли ви днес онова Етрополе?
– Да, понякога много ми липсва. Особено хората, които вече ги няма. Но се радвам, че градът пази духа си.
– След толкова житейски изпитания, които сте имали като дипломат в годините на прехода, кое е най-важното, което научихте?
– Че човек трябва да пази достойнството си и да не върши съзнателно лоши неща. Може да грешиш, може да се разочароваш, но не трябва да губиш човечността си.
– Какво ви дава сили?
– Семейството, приятелите и спомените. И това, че човек трябва да остане верен на себе си. Човек не трябва да забравя откъде е тръгнал. Аз винаги ще си остана етрополец. Където и да съм бил – в Бразилия, Венецуела, Камбоджа или другаде – винаги съм носил Етрополе у себе си.
Интервю на СИБИЛА КУСЕВА
