Почти няма издание на „По света и у нас“, в което екипът ѝ да не е отразил празниците и събитията в Етрополе

Вярваше, че благодетелят инж. Цоло Вутов ще я подкрепи и ще помогне за възстановяването на киното

По повод на 24 май – празника на българската просвета, култура и на славянската писменост – си спомняме за наши съграждани, бележити личности, работили неуморно за популяризирането на Етрополе и съхраняването на неговия дух. Иванка Антонова – Гръбчева е сред тези хора – режисьор, един от създателите на българската телевизия и общественик, посветил десетилетия от живота си на културата и родния край. С упорит труд тя изминава пътя от бедно етрополско момиче до върховете на професионалното признание – отговорен режисьор на правителствените предавания в БНТ, носител на орден „Кирил и Методий“, „Златно перо“ за журналистика и Почетния знак на президента на Република България. Получавала е десетки други награди и отличия.

Но най-голямата ѝ награда, както казва тя пред близките си приживе, е уважението и обичта на хората, препълнили читалищния салон на нейния 90-годишен юбилей в Етрополе.

За нейния принос и за личността зад делото разговаряме със сина ѝ Димитър Антонов и внука ѝ Антон Антонов.

– Около 24 май отново си спомняме забележителната етрополка Иванка Антонова – Гръбчева. Какво от нейния живот и дело остава по-малко известно за хората в Етрополе?

Димитър Антонов:

– Важното за етрополци е, че тя винаги намираше начин родният ѝ град да бъде показан по Българската национална телевизия – чрез празниците, хората, традициите и духа на Етрополе. Може би по-малко известно е колко последователно и с каква отдаденост тя работеше за това градът да присъства в националното информационно пространство. Още от първите години на телевизията е сред хората, които изграждат предаванията като културен продукт – монтаж, режисура, излъчвания на живо на манифестации, празници, значими обществени и държавни събития. Тя е част от екипа, поставил основите на телевизионната култура у нас.

Вярваше, че културата не е само на големите сцени, а и в местната, родовата памет. И затова, когато говорим за култура, тя не беше просто участник, а бе човекът зад камерата, който правеше така, че Етрополе да бъде видимо, разпознаваемо и уважавано.

– Да се върнем назад във времето. Кои са най-ярките ви спомени за нея от детските Ви години?

Димитър Антонов:

– Детските ми спомени са свързани с това, че в средата на 50-те години живеехме в една стая четирима души, с обща кухня и тоалетна. Живеехме много скромно, но бяхме подредени, чисти деца и се научихме на ред от малки. Помня, че се връщаше от работа късно вечер, минавайки пеша през Борисовата градина. Не я беше страх и винаги бе ентусиазирана, възторжена, изпълнена с впечатления. Беше много корав и действен човек, което отдавам на трудното ѝ детство.

Майка е най-малкото дете на едно седемчленно бедно етрополско семейство. С мъж – пожарникар в София, син – политзатворник в концлагерите, недъгавата ѝ майка сама е отгледала децата си в недоимък и лишения. Това, че още в най-ранна детска възраст Иванка започва да слугува и гледа деца, я изгражда, като човек с огромна воля и трудолюбие, които носеше до края на живота си.

Тя започва работа в киното и участва в монтажа на първите български игрални филми. Киното остана в кръвта ѝ до края на живота. То беше не само голямата ѝ любов, а и сбъдната мечта, родила се в детството, късайки билетчета за прожекции.

При създаването на телевизията, я изпращат там като монтажист с 10 годишен стаж. Участва в откриването на Телевизионната кула през 1959 г., и в първото телевизионно излъчване. Прави монтажа на първите телевизионни предавания. По това време в телевизията работи съветски екип, благодарение на който тя е изпратена в Москва за обучение с телевизионна техника. При въвеждането на подвижните телевизионни станции (ПТС) у нас, за първи път се излъчва предаване „на живо“ на манифестацията по случай 24 май. Зад режисьорския пулт (необичайно за онова време) стои жена – горда етрополка.

Антон Антонов:

–  Поетична, весела душа беше баба ми. Пътувайки, щом зърнеше града, запяваше: „Хубаво си Етрополе, чуден си мой роден край……“, а стигнехме ли вилата рецитираше „Къшичке на дните златни, кът свиден и мил, и за царските палати не бих те сменил“.

Всяка неделя тя слизаше с колело от вилата до Етрополе, и като го яхваше,  казваше: „Отивам да се видя с хората“. Тези думи съм ги запомнил и често шеговито ги ползвам и аз, но чак сега си давам сметка колко смисъл е имало в тях, защото тя живееше чрез хората и за хората.

В най-ранните ми спомени тя ми разказваше за нейните пътувания по света, за СССР, Япония и Египет, от които беше най-впечатлена. По късно, когато аз тръгнах да обикалям по света, споделяхме впечатления. Получаваше се разговор между две поколения и две епохи – нещо много вълнуващо и впечатляващо.

Спомням си и един ден, когато се къпахме заедно в морето. За мен беше весел ден, но за нея стана тъжен, защото тогава си изгуби сватбената халка. Опитах се по детски да я успокоя, че ще ѝ купим нова, а тя ми каза: „Тъгувам не за халката, а за това, че младостта си отива. След нея идват спомените и е много тъжно, когато и те си отиват – халката ми беше един голям, скъп спомен. А те, спомените, присъстваха навсякъде в нейната стая. В  грамотите, поздравителните адреси и новогодишните картички от президенти, значими и любими хора, в снимките, запечатали вълнуващи мигове от забележителния ѝ живот.

–  Разкажете за по-известните хора, с които е общувала…

Димитър Антонов:

-Тя беше изключително контактна и благодарение на професията си познаваше много хора. Пазеше уникални снимки с автографи от Йосип Броз Тито, Муамар Кадафи, Далида, от Михаил Егоров и Мелитон Кантария, съветските войници, поставили знамето на победата на Райхстага, от първите съветски космонавти.

От това време и аз имам ценна реликва – пионерска връзка с подписите на съветските космонавти – от Гагарин и Терешкова до Алексей Леонов. С вълнение и трепет се връщаше към спомените като най-много се гордееше с автографа и пожеланията  на първия български космонавт Георги Иванов. На нея се падна честта да отразява това забележително за България събитие и останаха с него големи приятели завинаги. Естествено най-много автографи има от Тодор Живков върху снимки от новогодишните му приветствия, които в БНТ бяха нейна привилегия. Ценеше много и посвещенията с подписа на „Батето“ в неговите книги. И как иначе? Най-забележителните ѝ години в професионален план, бяха по времето на Иван Славков, когато с негова заповед става отговорен режисьор на партийно правителствените предавания. За него често казваше: „Ако не беше Батето, още щяхме да гледаме черно-бяла телевизия.“

– Да се върнем към Етрополе…

Димитър Антонов:

– Нейният принос не е само в това, че участваше в празниците, където всички я помним начело на хорото, а в това, че ги превръщаше в телевизионна история. Благодарение на нея много събития са заснети, показани на цялата страна и съхранени за поколенията.Зетьовския празник бе превърнала в семеен празник – баща ми Антон бе най-старият „почетен зет“ на Етрополе. „Кофето“ беше двигателят, а тя бе неотлъчно до него. Последният път – през 2024 г. – хората я вдигнаха на ръце, на платформата, за да участва в шествието, редом до нейния съратник и приятел Христо „Референта“.

За празника Свети Атанас беше чела много. Казваше, че това е най-древният празник по нашите земи – доказателство, че България е най-древната страна в Европа. Нямаше предаване на „По света и у нас“, в което тези празници да са пропуснати.Тя беше изключителен патриот, местен родолюбец, невероятен ентусиаст, създал много телевизионни репортажи: от първата копка на рудник „Елаците“, през индустриализацията на града, до болницата и проф. д-р Александър Герчев – отвоювал ендопротезирането да бъде в Етрополе, а не в Правец. Така тя създаде документална памет за едно време, което иначе би останало само в спомени.Има неин филм за народната певица Любка Рондова, изпълняваща песните си на фона на красотите на Етрополе. Филмът завършваше с кадри край огнището и залеза над „Рибарника“. На финала майка ми патетично казваше: „Тук е моето кътче от рая. Вечер изворите ме приспиват, сутрин птиците ме будят“. Беше отдадена на каузата Етрополе да се знае и помни.

– Антон, гледали ли сте филмите ѝ?

Антон Антонов:

– Да. Гледал съм репортажи за Етрополе и записи от местни празници и събития. Винаги, когато се споменава името на Тодор Живков, най-вероятно монтажът, режисурата е правена от баба. Има и един интересен случай – когато започва цветната телевизия. Предстои новогодишно приветствие, а Живков не изглеждал добре на екран, „Трябва да използваме грим! Това е цветната телевизия“ – убеждава го тя. И той се съгласява. В тази връзка обичаше да се шегува: „Навържа ли без грешка „Тато“, герба и часовника – годината е приключила добре, а химнът, зарята и Дунавското хоро са успешното начало на новата“.

Спомням си как ме водеше за ръка из Етрополе и ми показваше забележителностите. Всяко кътче и стара къща имаха история и спомени, пресъздадени от баба с много гордост и възторг. За мен това ще остане великия филм за живота ѝ по сценарий на времето, режисиран и изпълнен от нея на най-прекрасната сцена – нейното кътче от рая.

– Какъв човек беше в обществения живот?

Димитър Антонов:

– Изключително активен. Членуваше в съюзите на жените, кинодейците, журналистите, ТВ работниците, нумизматите и филателистите. Координираше земляческите срещи на етрополци в София. Пошенската ѝ кутия бе препълнена с покани и не пропускаше събитие.

Беше лирична душа – виждаше красотата в малките неща и умееше да я пресъздаде. Правеше сурвачки и мартеници от естествена вълна. Всяка година сурвачка получаваше Президентът на Републиката. Нейни сурвачки има „къде ли не по света?“, стигнаха и до Антарктида. Паметна бе една инициатива, в която президентът Илияна Йотова дари нейни сурвачки на българското неделно училище в Истанбул. Те бяха изработени в продължение на безсънни нощи, с много любов, наречени с много символика за здраве, късмет, щастие и берекет, а на всяка сурвачка имаше кукла от жива вълна, в национална носия. Беше много развълнувана, защото освен благодарностите от Йотова, получи и писмо от директорката на училището в Истанбул, в което тя бе определила сурвачките като: „олицетворение на българското трудолюбие – символ на непреходния, български дух и традиция“.

За мартениците, изработени от сръчните ѝ ръце, с любовта на голямото ѝ сърце, майка ми казваше: „За мен това е едно дълбоко и неповторимо човешко вълнение, носещо топлота и сърдечност, защото мартеницата е едно послание, което вдъхва вяра в доброто и бъдещето“ и завършваше: „Ако няма родова памет и обичаи, няма да ни има.“

На честването по случай 90-ата ѝ годишнина, перфектно организирана от ОбС Етрополе, читалището бе препълнено. Имаше богата литературно-музикална програма с видео ретроспекция на живота ѝ. Тя поведе хорото, под бурните аплодисменти на множеството. Това бе най-голямата ѝ награда – уважението и обичта на хората.

– Разкажете ни каузата и с лятното кино, беше голям радетел за възстановяването му…

Димитър Антонов:

–  Лятното кино беше на „малкия пазар“ в нашата махала. Като изгоря, останаха едни черни основи, заградени с ламарина. Тя пое инициативата да бъде възстановено, като я защитаваше с думите: „На пазара идват хора от цялата страна. С това ли ще ни запомнят града?“ Вярваше, че благодетелят на Етрополе инж. Цоло Вутов, ще я подкрепи и ще помогне, като казваше на хората: „Цоло за просвета и култура, пари не жали“.

Когато тръгна за откриването на изграденото ново кино, беше най-щастливият човек. Вълнуващи и запомнящи се бяха словата на благодарност, изречени от нея при откриването. Започвайки от „Елаците-Мед“ – даващи поминък на голяма част от етрополци, през ремонтите на училищата и обектите в комунално-битовата сфера, осъществени от г-н Вутов, завършвайки с думите „От руините в центъра направи хотелски комплекс за чудо и приказ – та даде облика на града“. Най-силни и прочувствени бяха словата за киното, защото това бе каузата на живота ѝ – осъществена благодарение на големият родолюбец проф. инж. Цоло Вутов.

– Последният Ви спомен с нея?

Димитър Антонов:

– Всяка сутрин в Равда, където заедно прекарвахме лятото, майка излизаше на да посрещне изгрева на слънцето, над морето. Обръщаше длани и отправяше послания към огненото кълбо. Това бе неин ритуал, зареждащ я с позитивна енергия. Така ще я запомня, емоционална и силна, лирична и нежна, в бяла премяна с вдигнати ръце към слънцето, сякаш искаше да го прегърне.

В последния ѝ земен ден си пееше: „Преведи ме през Балкана…, в Етрополе етрополски моми хоро вият на мегдана“  „Откъде я знаеш тази песен?“ – попитах я.  „Как да не я знам. На чичо ти Манчо песента (композитора Манол Манолов от Етрополе).“

По-късно се опита да стане от дивана, за да си легне, но нямаше сили. Синът ми Антон я вдигна на ръце, тя го прегърна и той направи няколко крачки. В един момент… ръката ѝ увисна безжизнено. Това бе краят…..

Душата ѝ бе полетяла към слънцето, високо над Балкана – там, към нейното райско кътче – любимото Етрополе.

Снимки: Семеен архив