ТОДОР АКМАНОВ
Виолета – Вили Рай е родена в гр. Етрополе. Завършила е поп и джаз пеене в Българската консерватория. Тя е музикален продуцент, композитор и автор на текстове. Прави певческа кариера в продължение на 20 години в Сърбия. Участвала е и печелила награди в много престижни музикални фестивали като „Шлагер менаджер“, „Белградска пролет“, „Медитерианска песен“, „Евровизия“, „Пирин фолк“ и др. Има издадени четири албума с балкански мотиви. Вили е готова с третия си самостоятелен авторски албум.
Като българска певица, която сама пише своите песни, тя се надява да остави следа не само в родния си град, а и да защити името си на българска артистка с много награди, която се вдъхновява от малките човешки и красиви неща, и знае да обича!
– Г-жо Рай, работите с талантливи деца в новия Ви проект „Работилница Таланти“. Скоро бе техният първи концерт. Как се представиха децата?
– Концертът бе много вълнуващо събитие за мен. Салонът бе пълен с хора. Репертоарът на децата включваше популярни англоезични песни, български шлагери и една народна песен. Всяко едно от децата се изяви самостоятелно. Бяха силно развълнувани от първото им участие на сцена. Имат още много да работят, но тази първа стъпка бе на добро ниво.
– Защо се разделихте с колегите в „Ретротон”?
– Мисля, че ги умориха моите правила. Аз наистина може да съм била по-строга, за да бъдат те по-добри. Командвам не в лошия смисъл, а как да изглеждат добре на сцената. Не мога да ги мразя. До вчера всичко на сцената сме учили заедно и те надградиха много. Ако това е било завист, е глупаво, ако са решили сами да правят нещо, е умно. Значи са пораснали толкова много, че искат да работят без мен. Очаквам техния концерт.
– Освен певица сте и автор на музика. Какво Ви вдъхновява в Eтрополе?
– Тук ме знаеха като пеещото дете. Моите първи изяви бяха в старото читалище. В града по това време имаше страхотен културен живот с различни музикални групи, певци и детски хорове. Бях солистка на училищния хор и пеех често за любовта. Много съжалявам, че читалището изгоря, но се радвам, че сега Елаците-Мед правят кино там.
Обичам Етрополе. Искам да не ме напуска уханието на дюлята, който помня от дете, да не ме напуска зимата, в която мирише на печки и пушек. Тази емоция ме вдъхновява. Много зареждаща е зелената планина, която гледам всяка сутрин. Също улицата с хората, които могат да ме развеселят. Силно съм свързана с родния град. Тук съм спокойна и щастлива.
– Съпругът ви Клифърд Портлок е англичанин и през април отбелязахте 10 години от сватбата Ви. Как го убедихте да дойдете в Етрополе?
– Той пожела. На една възраст хората се уморяват да обичат и смятат, че любовта е минало. Любовта е постоянното подклаждане да обичаш някой, тя е в интересните малки неща. Ние се държим за ръцете, нищо, че се познаваме от 10 години.
