„Коренът ми е тук“ – от Етрополе до Сейнт Луис

Текст: БИСТРА АЛЕКСАНДРОВА

Колко хора могат да се похвалят, че са сбъднали детската си мечта? Момчил Николов е от малцината избрани, на които съдбата прави този подарък. Младият етрополец от малък мечтае да замине за Америка и да види с очите си „страната на неограничените възможности“, която познава от книгите и филмите. Години по-късно това става факт, а историята е истински впечатляваща. Той не само че заминава, а вече шестнадесет години работи в един от най-престижните университети в света – този в Сейнт Луис.

Момчил е роден в Етрополе навръх Гергьовден през 1978г. Неговите родители Антон и Цветанка Николови успяват да запалят у него стремежа към знание, любопитство към света, интереса към непознатото и откриването на нови хоризонти. До седми клас учи в ОУ „Христо Ботев“, а след това избира да продължи образованието си в УКТЦ, гр. Правец. Пет години живее на пансион и създава силни приятелства, които се запазват и до днес. След дипломирането не продължава с техническите науки, а кандидатства биология и химия в Софийския университет. Там завършва  Молекулярна биология, специализира Генетика и става стажант в Националната генетична лаборатория към Медицинския университет в София. „Изглежда ме харесаха и през 2005 г. ми предложиха работа като лаборант в новосформирания Център по Молекулна медицина. Работехме по международни научно-изследователски проекти и с последна дума на техниката“, спомня си Момчил.

Мечтата за Америка

Още като студент през 2002 г. младият биолог сбъдва мечтата си да види Съединените щати и заминава за там на лятна студентска бригада: „Прекарахме едни чудесни три месеца в щата Ню Йорк сред красивата природа на планините Адирондак и в близост до зимното олимпийско градче Лейк Плесид. Вълнуващ личен момент беше неочакваната среща с няколко мои бивши съученици от УКТЦ, които се оказа, че работят в един съседен град. Първото ми посещение в тази страна остави ярко впечатление в мен и някак си изпитах чувството, че един ден отново ще се върна.“

След завръщането си от бригадата в САЩ Момчил започва да кандидатства всяка година за Лотарията „Зелена карта“. Не таи големи надежди, че ще спечели, защото знае, че квотите са малко, но и не се отказва да  мечтае. Докато един ден през 2010 г. „Майка ми позвъни и ми съобщи, че в пощата е получила голям жълт плик. Веднага си помислих, че това може да е документацията, която трябва да започна да подготвям, защото съм спечелил Зелена карта. В този момент всякакви мисли за бъдеще, минало и настояще започнаха да се въртят в главата ми.“

Един жълт плик променя посоката

Приключване на процедурите по издаване на американска виза и подготовката за самото заминаване изисква време. Изминава около година по оправяне на документи, търсене на някой, който да го посрещне и настани за месец-два, докато си намери работа и се закрепи. За щастие Момчил открива свой бивш колега от лабораторията в София, който вече от пет години е в Сейнт Луис, щата Мисури и работи в най-големия университет там. Свързва се с него и започва да урежда нещата по заминаване. „Дойде заветната дата – 1 август 2010 г. С цялата бумащина и един куфар потеглих София – Париж – Чикаго – Сейнт Луис“, спомня си Момчил.  –  Първото ми впечатление от Сейт Луис, когато кракът ми стъпи там в средата на лятото, бе страхотната жега – 40 градуса по Целзий и огромна влажност. Направо щях да се задуша, не можех да повярвам, че човек може да живее нормално при тези условия. Градът е разположен в равнина, няма планини. Най-близкият голям град е Чикаго, на около 600 км на север.“ Наблизо се намира градчето Ханибал, вдъхновило писателя Марк Твен, който е живял там, за написването на приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин.

Науката го задържа в Сейнт Луис

Компенсация за неприятния климат в тази част на страната става работата на младия учен от Етрополе в един от най-престижните медицински факултети в САЩ – Вашингтонския Университет в Сейнт Луис.  Оказва се, че не малко българи са завършили това учебно заведение в различни специалности. Сред тях е известната писателка Здравка Евтимова, специализирала там „Творческо писане“. „Имаше и други българи, учени в различни области, които работеха за Университета, но динамиката на работата в тези среди е такава, че в един момент всеки поема по различен път“, обяснява Момчил. През 2015 г. неговият личен път го среща със съпругата му Чин Ли, която е от Китай и известно време връзката им е „дистанционна“. През 2017 г. двамата сключват брак, а през 2019 г. се ражда дъщеря им Анита.

Равносметката за шестнадесетгодишния период, прекаран отвъд Океана, е повече от успешна: „Най-хубавото беше, че можех да работя същата професия, каквато упражнявах и в България. Имал съм възможности да работя и в частни биотехнологични компании, но някак си чувствам, че в университета е моето място и затова все още съм тук. Когато заминеш след 30-та си година, е по -трудно да намериш приятели и се оказваш в нещо като социална „дупка“. Българска храна или новини от Родината не ми липсват, защото в глобалния свят, в който живеем, има всичко. Едно от нещата, които наистина ми липсват наред с моите родители и роднини, са приятелите ми.“

Момчил признава, че спомените, свързани с детството му в Етрополе, са едни от най-ярките, запечатали се завинаги в него. „Когато бях дете, нямаше интернет и телефони, компютрите започнаха масово да се появяват в края на 80-те години. Играехме главно навън и все се чудехме каква щуротия да измислим. Баба и дядо от страна на майка ми имаха ферма с животни в махала „Камилчето“ и ние с братовчедите ми прекарвахме много безгрижни летни месеци на това дивно и красиво място.“

Да покаже Етрополе на дъщеря си

Спомените от Етрополе и България стават още по-ценни през последните години, когато Момчил, макар и за малко, се завръща в родния край със своята съпруга и дъщеря си. Много са нещата, които го теглят насам, но основното си остава желанието да види родителите си, а те да се порадват на своята внучка. „Дъщеря ми знае английски и владее много добре китайски. Искам да научи добре и български, а най-добрата възможност това да стане е като тренира разговорния език с баба и дядо. Старая се да правим кратки обиколки из страната и да запозная съпругата и дъщеря ми с начина на живот и особеностите на България. Надявам се един ден дъщеря ми да обича Етрополе като свой роден град.“ Срещите с приятели, природата, хубавото време и хубавата храна са други неща, които радват сърцето на емигранта в родината. Пътуванията из страната по време на престоя карат Момчил да погледне и оцени родния си град по различен начин: „Пътувахме едно лято към Созопол и бяхме поели по така наречения Подбалкански път. Винаги съм го харесвал, защото предлага спокойствие и живописни гледки, но ми направиха впечатление запуснатите селца и градчета, през които преминахме. Дадох си сметка колко красиво и жизнено е нашето Етрополе, толкова много деца и млади хора има. Поддържат се традиционни празници, подобрява се инфраструктура. Има лятно кино! Съпругата ми е от Китай, там има много „чудесии“, но въпреки това тя много харесва малкия ни китен градец.“

Момчил не крие, че много би искал един ден да се завърне точно тук, където е роден и израснал. „Коренът ми е тук, обичам Етрополе и ще съм повече от щастлив тук да изкарам старините си. Етрополе е малък, свиден за мен град, с хубави хора. Надявам се това да не се промени. Мястото е страхотно за ваканции. Развитието на туризъм в региона ще бъде голям плюс. Нека да пазим Етрополе и да го съхраним за поколенията напред.“