Режисьорът Иванка Гръбчева: „Етрополе е кътче от рая!“

– Г-жо Гръбчева, вие сте сред ярките личности в Етрополе, виден общественик, доайен на телевизионните режисьори в БНТ. Направили сте стотици емисии „По света и у нас“, участвали сте в повече от 60 предавания „Панорама“, 150 събитийни предавания, в това число уникални с Тодор Живков. Какво прави Иванка Гръбчева днес?
– Труди се, доколкото може. Не престава да работи. Занимавам се с различни неща, такива, каквито силите ми позволяват да ги правя. Здравословното ми състояние е такова, че ме кара да се подчинявам на силите си, които все още имам.
Напоследък през повечето време правя мартеници. В семейството бяхме четири момичета и още от малки майка ми ни караше да седнем край нея, даваше ни конци и казваше:“Кой каквото се сети, това да си направи“. Взимахме от нейното кошче бели и червени конци и си правехме мартеници. Понякога се надпреварвахме – коя ще направи по-хубава мартеница. В началото правех мартеници за малките деца от махалата. Пресуквах с помощта на мама гривнички за ръцете им и ги раздавах.
По-късно, първо в киното, а после и в телевизията, си разменяхме за обичая мартеници и аз продължих да ги правя – за колеги, приятели, сътрудници. На 1 март бързахме да отидем навреме в телевизията и ако нямах време да направя сама, купувах и носех мартеници на всички. Ставаше цял ритуал – обикновено две девойки заставаха на входа и посрещаха с кокиче и мартеничка идващите на работа. Тази традиция я спазвахме в продължение на години. И сега правя мартеници. Искам да ги даря на децата от неделните български училища в чужбина. Всичко, което бях приготвила, вече замина.

– С кого най-често се виждате, с кого поддържате приятелски отношения?
– Моите връстници и приятели, за съжаление, вече ги няма… Не съм ги забравила и често си спомням за тях. Иначе, поддържам връзка с много хора, много и ме търсят, обаждат ми се. Почти не излизам от вкъщи заради здравословното ми състояние.

– Живеете напоследък повече в София, какво най-вече Ви липсва от Етрополе?
– Много ми липсва! За мен то е всичко! То е слънцето, въздухът, животът ми! Преди, когато имах възможност сама да пътувам, винаги отивах в родния край. Но биологичните закони, времето, казаха своята дума и сега съм зависима от чужда помощ.

– Какво е Етрополе за хората, родом от този край и близките села?
– Ако хората помислят и разсъждават какво е Етрополе икономически, с природните си дадености, те ще са щастливи, че са родени и живеят в Етрополе! Етрополе е едно кътче от рая! И тези, които живеят там, трябва да оценят това и да разберат, че малко градове в България са в такова състояние, в което е сега Етрополе.

– Коя е най-голямата промяна, която се случи в Етрополе през последните 10 – 20 години?
– Трябва да си помисля от каква гледна точка да погледна на промените, случили се в града през последните 10-20 години. Най-общо казано – промяната е видна, тя не е скрита в нечий джоб. Етрополе се променя с дни във всяко едно отношение.

– А какво не се случи през тези години, а можеше или трябваше да се случи?
– Мисля, че всичко, което можеше да се пожелае за Етрополе, се случи, след като от Елаците-Мед помогнаха за много неща. Не само с рудника, а и за училищата, децата, въобще за хората.

– Какви са преимуществата на Етрополе като туристическа дестинация, много хора, посетили града, са впечатлени от забележителностите, от богатата история…
– Етрополци са били не само предприемчиви, но и добродетелни хора. Били са спомоществователи на книги. В историята на малкия ни град има факти и чудеса, които не ги е имало в най-богатите градове на страната. Например, Етрополската книжовна школа и нейните ръкописи. Да не забравяме Часовниковата кула, която преди това е била наблюдателна и охранителна. Етрополци са приютявали и укривали Левски. В една къща е имало скривалище, от училището, когато бяхме малки, ни водеха да го видим. Помня го като днес – беше толкова тясно и малко, колкото да се побере само един човек в него. Намираше се под плочата на огнището. Заптиетата го търсили, преровили цялата къща, а собственикът, който е бил в революционния комитет, отричал да укрива Левски, знаел, че властите няма да го намерят.
Много може да се говори и за занаятите, развивани в града – зная, че са били 42 на брой. Толкова много занаятчии е имало в Етрополе и на тях се е дължал просперитетът му в онова време. Помня ги, като че ги виждам на картина и ставам за екскурзовод из града – кожарски работилници, шапкари, папукчии, бакърджийници, ковачи, железари… В Етрополе са правени най-точните кантари в България – с паланзи, обикновени, двустранни, с ока, с килограм… Всичко това е наследство, което трябва да се знае и предава като знания на младите. Наследство, което е поставило преди десетилетия основите на съвременната икономика на страната.

– Хората… как ще определите характера, психологията на етрополци?
– Характерът е лична даденост на човека и да се обобщава е трудно. Всяка индивидуалност е част от характера на човека. Ако приемем казаното от Иван Хаджийски, че българинът е корав човек, етрополци са точно такива! Но аз разбирам нещата от моя гледна точка – винаги гледам на характера на човека в неговия положителен смисъл. Много ми се иска, ако нещо не е както трябва, да се разбере какво е то, и да се отстрани. Ако не сам човекът, то да му се помогне да го направи.

– Правили сте много емисии и филми за Етрополе, в това число за рудник „Елаците“, разкажете най-интересните си спомени…
– Бях в Дирекция „Информация“ на БНТ и работех за „По света и у нас“. Каквото можеше да се направи като репортаж за Етрополе, го правех. Докато не се намери един „велик герой“, който забрани това и каза:“Вие превърнахте „По света и у нас“ в „По света и в Етрополе“!
В момента директор на „Информация“ е Данаил Чипев, който е етрополец. Понякога разговарям с него и не пропускам да му препоръчам да отрази нещо, което знам, че ще се случи в Етрополе. И на колегите от другите редакции, все им подсказвам неща, които заслужават да се покажат. Ех, не всичко се случва, защото се разшириха емисиите и повече се гледа на света, отколкото у нас.

– Ако трябва да направите филм за Етрополе днес, какво заглавие ще му поставите, какво ще бъде посланието?
– Ще бъде примерно: „Етрополе преди две хиляди години“ или нещо от този род. Ако филмовият очерк е към икономическата редакция – ще бъде: „Етрополе – център на рудодобива“. Но във всички случаи ще го направя така, че да звучи позитивно, положително, убедително, защото Етрополе е огнище на постижения, централно за България. И да носи посланието към днешните му жители, че животът в града се развива възходящо.
За Етрополе може да се покаже и друго. Спомням си, преди повече от 20 години на едно събрание в града беше дошъл човек от София и каза, че има два града, най-богати в България – единият е Севлиево, а другият е Етрополе. В момента градът е в разцвет – има работа, търсят се работници, полагат се грижи за тези работници. Не знам дали на друго място в страната се прави това, което правят „Елаците“ за Етрополе. Не се страхувам и не се срамувам да кажа, че Етрополе без „Елаците“ е загубено, и много се гордея, че градът ще продължава да се развива.