Тервел Замфиров: Мечтите се тренират

Бронзовият медалист за олимпиадата, ученето в два университета и защо спортът е най-добрата алтернатива на зависимостите

– Тервел, дни преди да навършиш 21 години получи и медал от Олимпиадата в Милано/Кортина. Как се чувстваш – повече емоция, повече отговорност или благодарност?

– В този етап от живота си се старая да не гледам назад. Убеден съм, че спортистът трябва да има къса памет – независимо дали става дума за победа или за разочарование. Успехът създава очаквания, а провалът понякога може да разклати увереността. Затова предпочитам да се концентрирам върху настоящето – върху изпитите в университета, ежедневните тренировки и подготовката за следващите стартове от Световната купа.

За мен олимпийският медал не е крайна точка, а по-скоро важна спирка по пътя, който съм избрал.

– Получи Ключа на Лесотехническия университет – символ на отворените врати на знанието и специално посрещане в НСА. Какво означава за теб признанието на академичната общност?

– Това признание има огромна стойност за мен. Вярвам, че успешният спортист не може да бъде отделен от образованието. Спортът изисква не само физическа сила, но и стратегическо мислене, дисциплина и интелект. За пример винаги давам личности като Новак Джокович, който е сред най-успешните спортисти в историята на тениса и същевременно държи изключително на образованието и личностното развитие. Също така уважавам историята на Шакил О’Нийл, който въпреки професионалната си спортна кариера завършва висше образование и продължава академичното си развитие.

Фирми като Геотехмин подкрепят спортистите и показват добрия пример

Като бъдещ ветеринарен лекар се чувствам част от академичното семейство на Лесотехническия университет. Моя мечта е един ден да бъда едновременно успешен спортист и добър лекар. „Ключът на знанието“ за мен е не просто награда, а символ на доверие, уважение и признание за положените усилия.

Искам специално да благодаря на преподавателите, академичното ръководство и състудентите си, които ми помагат, когато съм възпрепятстван от състезания – изпращат ми материали и ме записват за изпити.

– Кой беше решаващият фактор за олимпийския медал – физическата подготовка, психиката, екипът или семейството?

– При мен тези елементи не могат да бъдат разделени. Баща ми е мой треньор, затова семейството и спортният екип на практика са едно цяло. По време на състезанието с нас беше и Георги Атанасов – треньорът на националния състезател по сноуборд Радослав Янков, който също ни оказа изключително важна професионална помощ.

Физическата подготовка беше особено важна, защото олимпийското трасе беше по-дълго от стандартните трасета за Световната купа – около 46 – 47 секунди време за спускане, като трябваше да направим шест спускания. Това натоварване изискваше отлична издръжливост.

Вярвам, че младостта ми беше предимство – тя ми даде по-добра възможност за възстановяване и физически резерви. От психологическа гледна точка опитът ми от други спортове също помогна. Преди съм се състезавал в джудо, тенис, алпийски ски и мотокрос, които ме изградиха като състезател и калиха психиката ми.

Олимпийският успех никога не е индивидуален. Подкрепата на семейството, приятелите, спортната федерация и Министерството на младежта и спорта беше ключова. Да се доведе спортист до олимпийски медал изисква огромен екипен труд.

Олимпийски шампион в дисциплината стана Бенджамин Карл – състезател, който спечели титлата на 40 години и доказа, че възрастта не е решаващ фактор, когато има професионализъм и постоянство.

– Подготовката за спорт на световно ниво изисква сериозни средства. Как успяваш да осигуриш финансова подкрепа и колко важна е ролята на спонсорите?

– За съжаление, в България често се наблюдава тенденция част от компаниите да се интересуват основно от броя последователи в социалните мрежи, а не от спортните постижения. Това поставя много шампиони в трудна ситуация.

Наложи ми се да изляза от зоната си на комфорт и да започна по-активно присъствие в социалните мрежи. Първоначално това беше предизвикателство, защото никога не съм се стремял към публичност. Впоследствие го приех като тест за адаптивност. От септември 2025 г. си поставих цел да развия присъствие в „Инстаграм“. Анализирах съдържанието, което достига до хората, и започнах целенасочено да работя в тази посока. В началото ми беше трудно – подобно на изкачването на стръмен баир в спорта, докато човек се адаптира към натоварването.

През декември 2025 г. вече усетих, че усилията започват да дават резултат. Днес създавам съдържание, което има за цел да показва здравословен начин на живот, спортна култура и същевременно да бъде интересно и забавно за аудиторията. Имам няколко клипа с над милион гледания, включително един с над 20 милиона гледания. Това ме радва, защото го поставих като цел и успях да постигна част от нея.

Същевременно съм изключително благодарен, че има фирми като „Геотехмин“ ООД, които подкрепят спортистите не заради броя последователи, а заради ценностите и посланието, което спортът носи. Смятам, че бизнесът може и трябва да инвестира в хора, които са положителен пример за обществото.

Без подкрепата на близки, приятели и социално отговорни партньори развитието в спорта би било практически невъзможно.

– Разкажи ни за дядо ти, който е работил в „Трансремонтстрой“ ЕАД от Група ГЕОТЕХМИН.

– Дядо ми вече е пенсионер, но винаги е бил важна част от живота ми. Не си спомням периода, в който е работил активно там, но сме прекарвали много време заедно в семейната къща, където ме е учил на различни момчешки умения и ми е разказвал за работата си.

Той е инженер по професия и е работил само в едно дружество – „Трансремонтстрой“ ЕАД. В своята кариера е участвал в рационализацията на машини, разработвал е решения за използване на пластмасови сплави като заместител на металните материали и впоследствие се е занимавал с производство на резервни части. В нашето семейство няма силна инженерна традиция – и двамата ми родители са ветеринарни лекари, а и аз самият уча ветеринарна медицина.

– Ако трябва да опишеш с една дума баща си и дядо си, каква е тя?

Дядо ми – топлина и мъдрост. С него винаги съм се чувствал сигурен. Баща ми – подкрепа.

– Успя ли да реализираш идеите си за законодателни промени?

– До момента беше постигната частична промяна в Наредба №1 за треньорските кадри, която преди напълно ограничаваше правото на доказани специалисти да бъдат треньори, ако не са завършили Националната спортна академия.

Смятам, че треньорската професия трябва да се базира на реални компетентности и резултати. В бойните изкуства, например, лицензът често се свързва с нивото на майсторство – черният колан е символ на дългогодишен труд и знания. Подобна практика съществува в много спортове от десетилетия.

– Как изглежда един твой ден след олимпийския медал?

– Животът ми не се е променил съществено. Останах студент, не съм избрал по-лесен път в образованието, за да се концентрирам единствено върху спорта. Олимпиадата беше важна спирка, но не и крайна цел. Продължавам да се събуждам с мисълта за тренировките и за изпитите.

Понякога, когато се погледна в огледалото, виждам 6-годишното дете, което е било преди години – и вярвам, че хората трябва да пазят детското в себе си. Както казва Новак Джокович, човек не бива да се определя само чрез титлите си.

– Как младите хора могат да намерят баланс в динамичното ежедневие?

– Щастието е в това да си поставяш постижими цели. Когато заминах за Олимпиадата, целта ми беше да усетя атмосферата на игрите и да се представя достойно. Медалът беше трудно постижима, но не и непостижима цел.

Вярвам в развитието чрез малките стъпки. Занимавам се с различни дейности и се опитвам да ги възприемам като нещо, което ми носи удоволствие. Сноубордът е моята професионална реализация, а медицината – дългосрочна мечта. Гледам на живота като на активна почивка – спорт, учене и практика в лечебно заведение, като всяко от тези неща ме разтоварва и ме мотивира.

– Как младите могат да изградят дисциплина, без да губят радостта от живота?

– Спортът е школа за живота. Той учи как да печелиш и как да губиш достойно. Препоръчвам на родителите да насърчават децата си да спортуват още от малки.

Посредствеността не носи щастие. Важно е човек да се състезава със себе си, да се стреми към развитие и да избягва прекомерните очаквания, които могат да отнемат радостта от живота.

– Какво би казал на младежите, които са изкушени от зависимости?

– Биохимично погледнато, зависимостите често са свързани с изкуствено стимулиране на адреналин и ендорфини. Спортът може да осигури същите усещания по естествен и здравословен начин. Спортът помага на човек да остане в реалния живот, а не във фалшивите алтернативи на дигиталната среда или различните зависимости.

– Кое е следващото голямо предизвикателство?

– Световното първенство в Австрия през следващата година. Специализираната подготовка за него ще започне около три месеца преди състезанието.

– Какъв хоризонт виждаш пред спортната си кариера?

– Ако съм здрав, бих искал да се състезавам до около 45-годишна възраст. Вярвам, че спортната кариера зависи повече от дисциплината, мотивацията и любовта към спорта, отколкото от възрастта.