- Любимото ми място за отдих е Етрополския манастир „Света Троица“
- Етрополе е хубав град, но покрай Влади (инж. Владимир Александров) много по-добре изглежда, защото той се грижи много както за хората, така и за града ни
Интервю на СИБИЛА КУСЕВА
– Софи, кой пръв откри таланта Ви?
– Моята майка. Спомням си думите ѝ: „Още като проходи, на една-две годинки, постоянно пееше“. Тя ме учеше да пея, защото и тя навремето за кратко е била певица – по ресторанти и панаири, но се е оженила за татко, станали сме пет деца и е спряла да пее. Майка винаги ми е казвала: „Исках момиче, за да ми наследи таланта и ти го наследи!“.
От 1. до 8. клас учих в село Брусен, в 9. и 10. клас се преместих в Етрополе. Още от Брусен другарят Дойнов казваше: „Ще станеш певица, да знаеш“. И аз много се радвах на думите му. Когато отидох да уча в СПТУ „Марко Проданов“ в гр. Етрополе, там имаше кръжоци и хор. Учителят по музика се казваше Котов. Ходехме по залите и изнасяхме концерти. 15-годишна, в 10. клас, излязох от Етрополе и станах певица. Не можах да изкарам 11. клас, посветих се на музиката.
– Как се справяхте с трудностите, след като напуснахте толкова малка родното си място?
– Винаги съм обръщала внимание на хубавите неща. Много бързо, след като излязох да пея на 15 години, се появиха „Стари рани“ и „Слънчице мое“. Започнах да ставам популярна и да получавам награди и отличия. Разбира се, не всичко е било лесно, но музиката винаги ми е давала сили. Винаги на първо място съм поставяла творчеството, всичко друго е било на втори план. И досега съм така – пей сърце, и никога не съм имала такива трудности, че да ме сринат. При мен всичко е розово и е песен. То не може да не е имало предателства и в моя живот, но не обичам да нося лошите неща на гърба си. Аз съм много усмихнат и позитивен човек. И да има нещо лошо, подминавам, подминавам.
– Кои бяха любимите Ви певци като малка, Вашите идоли?
– О, много са. По наше време се слушаше много сръбска музика. Много слушах Драгана Миркович, Цеца Величкович, Шабан Шаулич. От българските естрадни певци – Орлин Горанов, Васил Найденов, Емил Димитров, разбира се Лили Иванова – моята любимка. Вкъщи звучеше всякакъв тип музика – от народни песни до Майкъл Джексън… Много обичах да ги имитирам. Но най-много от всички – Лили Иванова. Много ми се доближава гласът до нейния. Не е целенасочено. Явно като дете съм слушала най-много нея, даже и сега всеки ден почти си пускам някоя нейна песен. И може би от тази любов, от тази обич дори и в живота си малко се оприличавам на нея, не само по гласа. Понякога ме наричат „ромската Лили Иванова“.
– Какво почувствахте, когато се срещнахте за първи път с Лили Иванова?
– Беше преди много години, на морето в Приморско. Имаше един ресторант-градина – „Ропотамо“. Всяка вечер свирехме там с оркестър „Супер Експрес“. Един ден ми се обажда шефът: „Лили Иванова ще пее след два дни тук“. И нали знае, че много я обичам, каза: „Искаш ли да дойдеш? Тя ще прави репетиции и може да се запознаеш с нея“. Отивам на репетициите ѝ. Купих ѝ големи червени рози и пристъпих към нея. По това време имах „Стари рани“, „Слънчице мое“, няколко хита и тя явно беше чула за мен. Пристъпих, цялата треперех, вълнувах се. И ѝ казах: „Приятно ми е, много се радвам да се запознаем на живо. Аз съм ваша фенка, Вие сте моят идол. А тя: „И на мен ми приятно. И много се радвам, че ти се различаваш от другите, като пееш. Това е много хубаво“. Ето тези думи ги помня. „Ти пееш нещо различно. Браво на теб!“.
– Мечтала ли сте някога да направите дует с Примата на българската естрада?
– Това е голяма моя мечта, но имам такъв респект към нея, че не съм се осмелявала да ѝ предложа. Надявам се тя някога сама да ме потърси.
– Вие сте от малкото популярни певици, които си оставате земен човек, не сте се възгордели. Как успявате да поддържате баланса?
– Дължа го на моето семейство. Братята ми, майка ми, баща ми, лека му пръст, племенниците, моето дете Лоренцо, ме занимават с техните житейски истории. Мисля, че това е успяло така да ме запази като човек. По някой път – не, доста пъти се иронизирам. Винаги съм казвала: човек, ако не се самоиронизира, шегува, за мен не е човек.
– Успяхте да разпродадете билетите за четирите си концерта в зала „Арена 8888“ по случай юбилея Ви за твърде кратко време. Разкажете ни малко повече за него.
– Тази година ставам на 50 години. Концертите ще бъдат на 3, 4, 5 и 6 декември в Зала „Арена 8888“. Надявам се всички да дойдат и да празнуваме заедно – и семейството ми, и феновете, и приятели, и колеги. „Етрополската духова музика“ също ще участва в концертите ми. Аз много си ги обичам. Не че са мои градски, но те са и много музикални. Участваме заедно в много проекти и въобще, като се явявам на големи концерти, те винаги са там. Той и Евгени Маестрото много ги харесва. Казва: „Етрополци са дисциплинирани и музикални!“.
– Кога вълнението Ви на сцена е най-голямо?
– Когато пея пред етрополската публика. Обикаляла съм много места, но когато трябва да пея в моя град, ме обзема едно такова сладко вълнение и притеснение. Мислиш как ще се представиш пред роднините и приятелите, все едно си първолаче. Скоро ми предстои подобно вълнение и треска. Кметът на Община Етрополе лично ме покани да пея на празника на града на 29 юни и много се радвам. Щастлива съм, че той е от младото поколение и градът ни още повече цъфти и има още по-хубава енергия. Виждам и в промяна – чист, подреден, красив град. То Етрополе си ни е хубав град по принцип, но покрай Влади (инж. Владимир Александров) много по-добре изглежда, защото той се грижи много както за хората, така и за града ни.
– Кои са най-милите Ви спомени, свързани с Етрополе?
– Смело мога да кажа, че в Етрополе знам всяко кътче, всяка уличка. Най-много обичах като малка да ходя по реките и по горите. И бях много щастлива. Много им харесваше и до ден днешен винаги често ходя и в манастира „Света Троица“. Събираме се горе със семейството. Когато идват мои приятели от шоу бизнеса на гости в Етрополе, винаги ги водя там и всички остават очаровани. Много свято, хубаво място.
– Какво бихте посъветвали младите хора в Етрополе, които искат да поемат по пътя на славата?
– Да не спират да се усмихват, да мечтаят и да дерзаят, защото човек без мечти не е човек. Естествено, и много дисциплина трябва, а също – да имаш култура да казваш: „Обичам те“, „Благодаря“, „Заповядай“, на по-възрастния да се отстъпва – това са много прости неща, които трябва да се спазват. Ние, по-възрастните, трябва да помагаме и да показваме правилния път на младите, така че от родителите и от семейството много зависи какъв път ще дадем на децата си за в бъдеще.
