Някои хора имат по две родни места, така и той – едното е Слатина в София, другото е Етрополе в Балкана.

Проф. дтн инж. Цоло Вутов, който през 2019 г. бе удостоен със званието „Почетен гражданин на община Етрополе“, а през юни т.г. получи от президента Румен Радев орден „Стара планина“ първа степен, дойде в Етрополе в един студен есенен ден на 1976 г. След завършването на Минно-геоложкия институт той бе изпратен по разпределение в Минно-обогатителния комбинат (МОК) „Елаците“. Можеше да отиде и другаде, но избра открития рудник в Етрополския балкан и начерта основната си житейска линия, без тогава да вижда докъде ще стигне причинно-следственото ѝ развитие.

Управлението на МОК „Елаците“ бе в една къща в центъра на Етрополе, вече я няма. Най-просторната ѝ стая стана кабинет на първия директор Иван Захариев. Втората назначена бе Елена Павлова, машинописка, следваха Цветана Китова, касиерка, Емилия Симеонова, деловодителка, Драгомир Сайков, счетоводител, който бе сред рекордьорите по стаж в предприятието – пенсионира се след 33 години и 11 месеца в „Елаците“… Последваха ги Параскева Филипова, дълги години завеждаща „Личен състав“ и личен асистент на директора на рудника Гошо Костов, счетоводителките Дона Георгиева, Анета Димитрова, Цено Керемидски, началник на отдел „Охрана на труда“…

Петимата току-що завършили маркшайдери Цоло Вутов, Георги Абаджиев, Виктор Додов, Стойчо Минев и Юлиян Ненов се качиха на рудник „Елаците“ веднага след стъпването си в Етрополе. На кота 1540 под връх Челопешка баба` ги посрещна Гошо Костов, една от едрите фигури в нашата минна индустрия. Тогава той ги попита какво правят тук?! Гошо бе началник на открития рудник, който едва бе започнат. Трябваха му опитни работници, защото в момента, а и в следващите 5-6 строителни години – всичко щеше да е трудно и да се постига с битки: срещу суровия Балкан; срещу партийно-държавната бюрокрация, която иска много, а дава малко; срещу периодичните опити на част от персонала да си тръгне въпреки високите заплати, защото е трудно и не се издържа…

Той подхвана младите инженери, за да ги форматира само след месеци в „работари“ – най-високото звание на строящия се открит рудник на МОК „Елаците“.

„Школата Гошо Костов“ се оказа като второ висше. „Офисът“ му бе в един фургоните на голата поляна, съвместяван с още няколко колеги – такова бе работното място и на останалите специалисти и шефове. Работеше на най-тежките обекти в студ и пек, за да се опънат първите руднични хоризонти като стъпала към небето. И да се изградят необходимите обслужващи стопанства, така че държавната приемателна комисия да приеме обекта. Шесткилометровият тунел с гумено-лентовия транспортьор под Балкана е едно от уникалните съоръжения не само на „Елаците“. Трасираха го с шефа на маркшайдерите Емил Димитров и с другите колеги през балканските поляни и долини по стръмното надолу към с. Мирково. Когато миньорите започнаха да го копаят начело с Коста Гърков от двете страни, шегаджии се майтапеха, че ще прокарат 2 тунела. Но срещата, наречена сбойка, в недрата на планината беше с отклонение в милиметри – по оста със 75 мм и по нивото с 64 мм! Тук удивителната е задължителна, това нищожно отклонение също е като за световно, плод и на маркшайдерските им умения с използване на чешката лазерна система за насочване на двете срещуположни проходки…

Инж. Вутов работеше прецизно, до милиметри. Той знаеше, че грешката в неговата работа е недопустима.

На открития рудник Цоло Вутов се срасна с ушанката, шубата и ботушите, които сваляше вечер в етрополското общежитие с 4-5-ма в стая. Бе посвикнал със студа, но в края на 1978 г. не се издържаше – вятърът и минусовите температури огънаха 16-те решетъчни метални стълба за ток високо напрежение, все едно бяха от алуминий…

Маркшайдерите бяха „очите на миньорите“, както тогава ги описвахме… От тях зависеше много – те засичаха хоризонтите, даваха посоката за развитие на рудника според наличието на рудните полета и определиха разположението на над 6-километровия тунел под Балкана. По маркшайдерски точен, инж. Цоло Вутов, държеше до милиметър да се спазват проектите и това понякога предизвикваше усмивки на подизпълнителите от Строителни войски. Но мърдане нямаше, щом той е казал… По-късно главният проектант на рудник „Елаците“ д-р инж. Кирил Чобанов ще си спомни: „Инж. Вутов работеше прецизно, до милиметри. Аз му казвах да не се старае толкова, за нас може и с метри… Но той знаеше, че грешката в неговата работа е недопустима.“ И започнал като маркшайдер (1976-1977 г.) за 6 години Цоло Вутов премина през главен маркшайдер (1977-1979 г.), главен инженер (1979-1981 г.), заместник-директор по производствено-техническите въпроси (1981-1982 г.) на рудодобивния комплекс.

Дойде време да се раздели с рудника и с колегите си с колоритни имена – Мечкаров (директор на комбината), Вълчев, Вълчинов, Славеев, Кокошков, Дедев, Табов, Гърков и с Гошо Костов… Не му беше лесно, но вече бе издържал конкурса за научен сътрудник в НИПРОРУДА и семейството му се раздели с китното Етрополе, без да предполагат, че след време отново ще се върнат…

Оттогава и досега рудникът си остава етрополски – и с работниците, и с повечето ръководители, които или са родени в Етрополе или живеят в града и го чувстват като свой. Директори на рудничния комплекс след Гошо Костов последователно са инженерите Георги Яков, Никола Григоров, Драгомир Драганов, Костадин Найденов, Валентин Цацов…

Етрополе изобилства от минали, днешни и бъдещи миньори, най-общо казано. И днес тук живеят достойно пенсионери, работили на „мината горе“. Пламен Гeргов е бил шофьор на БелАз – най-напред 27-тонен, после 40- и 105-тонен. Пенсионирал се на 130-тонен камион. Жена му и неговите две дъщери също работят на „Елаците“. „С г-н Вутов се познавам от времето, когато работеше в рудника – казва Пламен. – Шеф ни беше Гошо Костов. Беше ни като баща и много ни уважаваше нас, работниците. Цоло Вутов е същият. Няма работодател, който да се грижи така за пенсионерите, както г-н Вутов. За всеки празник за всички пенсионери има бонуси. Човекът продължава да ни уважава…“

А Кирил Петков – Фадромата допълва: „Животът ми мина в „Елаците-Мед“. Работата там ми даде всичко“. Първоначално е бил булдозерист, а по-късно кара челен товарач на рудника 35 години. Синът му Сергей Петков е бил негов „ортак“ повече от 10 години, работили са на една машина на смени.

На 22 август 2019 г. на централния площад се стекоха над 7000 души за празника „44 години „Елаците-Мед“, 20 години в Група „Геотехмин“. Чувствата преливаха от радост към тъга, от гордост към носталгия и обратно – за отишлите си колеги и години, за спомените и бъдещите планове…

В центъра на този хоровъртеж бе той, стожерът на Група ГЕОТЕХМИН – развълнуван, но стегнат, делови, достигал до всички с ръкостискане или сърдечен поглед и другарско ръкомахане… В Етрополе, където през 1976 г. дойде за първи път, сред свои в този час, той не се измори да общува и благодари. Мислех си – ами днес е същият, какъвто го знаехме на открития рудник, нищо, че стана на седемдесет, професор по минно дело, доктор на техническите науки, управляващ големи активи и екипи от над 4000 служители; автор, съавтор, ръководител на множество проекти; най-важният сред които сигурно е удължаване живота на рудник „Елаците“ от 2006 г., когато по първоначалния проект трябваше да бъде затворен – до 2031 г. с осигурена концесия… Благодетел с възрожденски дух, подкрепящ много социални проекти с условие, че това не бива да се рекламира; само той знае точната стойност на множеството дарения; инициатор на утвърдената вече Благотворителната програма „Българските добродетели“, горещ поддръжник на каузата младите да остават в България и да се реализират в родината…

Такъв си беше, такъв е и днес, въпреки че премина през трудни препятствия и съблазни, но успя да се съхрани – човечен, скромен, разумен; остана си и до днес „работар от Елаците“; непрекъснато развиващ себе си, близките и колегите си професионално и личностно; как? – с увличане в нови задачи и мотивиране за следващи постижения; строг и взискателен, когато трябва, с точна представа за хората и историческия процес… Негов приятел ми каза: той дарява не само фирмени, но и лични пари и успява да си остане човек.

Кажете че съм пристрастен, но смятам, че той е един от достойните българи днес.

Христо Ковачев е роден в Златица, след завършване на Софийския университет е редактор на вестниците „Елаците“ и „Средногорски зов“, участник и летописец на изграждането и пуска в експлоатация на МОК „Елаците“. По-късно е член на редколегиите на списанията „Жената днес“ и „Отечество“, автор на множество публикации, посветени на актуална съвременна проблематика. Създава и развива Издателство ЗЛАТЕН ЗМЕЙ.

Текст: ХРИСТО КОВАЧЕВ