Развитието на комплекса е голяма заслуга на проф. Цоло Вутов, тук работят цели семейства и са доволни
– Кога започнахте работа на „Елаците“?
– В началото на 1976 г. като шофьор на линейка, по същото време, когато младият инженер Цоло Вутов беше маркшайдер редовна смяна, дошъл по разпределение заедно с други млади специалисти – по разработка на полезни изкопаеми и ел. инженери. Инж. Гошо Костов беше началник на комплекса. По това време се правеше първата откривка на рудника. През 1976-1978 г. година нямаше сграда за управлението, имаше само един фургон на кота 510. През първите три години условията бяха страшно трудни. Спомням си, като завалеше, Костов и Вутов си вадеха калта от ботушите. Много хора напускаха. Утре идват двама, четирима си отиват..
– Какви да Ви най-ярките спомени оттогава?
– Много спомени имам… Спомням си например височината – 1510 м, както и бурните, даже ураганни ветрове. На първия хоризонт работеше само един багер, нямаше сонди, булдозери, водоноски, нищо.
В единствения фургон всеки се познаваше с всеки. Споменът ми е, че всичките момчета много се стараеха. При завършването на разпределението, електроинженерите и завеждащите смените напуснаха. Защо? Лоши условия, вечни аварии, ураганни ветрове, счупени жици. През 1978 г. си спомням, че имаше страшен вятър, който ни беше отнесъл покрива на фургона. Остана само инж. Цоло Вутов. До 1982, 1983 г. беше маркшайдер, после го назначиха за главен инженер. След няколко години отиде в „Нипроруда“ в София. Точно когато поех К700, той се върна. Имаше нужда от опитни кадри, след като вече рудникът се разработи.
– Важно ли беше за хората от Етрополе, че ще има рудник, работа?
– Не толкова важно, колкото е сега, защото тогава градът беше пренаситен от предприятия. В „Етрополски бук“ работеха около 400 човека, сега са сигурно около 10, в горското имаше около 200, в „Тодор Доков“ – 300, в Елпром – 500 души! Предприятието за метални изработки постоянно търсеше работна ръка. Имаше предостатъчно работа за хората. Идваха работници и от други райони в „Елаците“. Двама души – началник на транспорта и негов специалист постоянно търсеха кадри в цяла Северна България – шофьори, сондьори… Спомням си например – на БЕЛАЗ-ите бяха 20 човека: 9 от тях – етрополци и 11 външни. На линейката в началото бяхме четирима души шофьори, трима – от Етрополе и един – от с. Лопян… Имаше текучество, заплатите бяха добри, но работата никак не беше лека.
– След 17 години работа като шофьор на линейка, какво работихте?
– Станах шофьор на колесен К700. Ползвахме го за влекач. Теглих тежки товари през Кашана, цистерни и тирове. Пенсионирах се през 2000 г. след 25 години трудов стаж на „Елаците“.
– Стига ли Ви пенсията?
– Страхотна е. В града няма някой, който да взима като нашите пенсии. Имаше момчета, които не искаха да работят на „Елаците“, когато ги канеха, а след това идваха при мен и ме молеха да говоря с началниците да ги взимат на работа. След 1990 г., като затвориха ДАП-а, 300 шофьори останаха без работа.
– Имало е много предприятия тук, но за съжаление, повечето са били затворени…
– За съжаление, да. Сега останаха само „Елаците“. Другите са малки.
– Някои местни бизнесмени твърдят, че може и без „Елаците“?
– Абсурдно твърдение. Ако не са „Елаците“ – сме за никъде. Малко са другите работни места в града. Развитието на комплекса е голяма заслуга на проф. Цоло Вутов. Има и нещо друго. Тук има цели поколения, които работят на „Елаците“. Синът ми работи в „Елаците“, зет ми, единият внук – също. Цели семейства работят тук, още от едно време. Чувам, че говорят за направеното от Вутов. Доволни са. И ние, пенсионерите – също сме доволни от грижата за нас. От доста години той ни оказва подкрепа за Великден, за Деня на миньора и за Коледа. Откакто има Клуб на миньора, се събираме там, играем шах, табла, карти, черпят ни с кафе, чай, вода и др.
