За рудодобив и извличане на желязо, олово, сребро, плавене на злато в Етрополския Балкан може да се говори още в дълбоката древност. Рударството е доста развит занаят, чийто традиции се пренасят и продължават през средните векове, според писмени източници и други сведения.
Така например имената на немалко местности в околностите пряко се извеждат от добиването на метали в района. Освен топонимичните и битови следи, за развитието на този отрасъл говорят и множество рударски съоръжения от това време.
Следи от открит рудодобив в Етрополе са т. нар. рупи – изкопи с различен размер и дълбочина. При наличие на по-богати на метал пластове старите рудари са пристъпвали и към подземен добив. Познати са места около селището, където някога е имало шахти и галерии. Там се е копаела рудата, а в близост до тях били изградени и пещи за топене на металите. Особено активно този занаят е развиван през XVI – XVII в.
От тази епоха е и сведението, че с дейността се занимавали предимно чужденци – саксонци или сърби. Косвено доказателство за тяхното присъствие в селището е обособяването на т. нар. „Сръбска махала“, както и навлизането в книжовния език на известно сръбско влияние. Участието на българите също е значително и с дълбоки корени.
Самият факт, че рудните залежи в региона са познати и използвани още от древността, показва, че местното население е било добре запознато с технологията по рудодобив и обработката на метали. В османската епоха обаче политиката на империята за доставка на метала е била насочена към предоставяне на дейността на по-напреднали в технологично отношение етноси. Каквито били саксонците, привличани в държавата, за да предават опита и технологиите си на местното население.
През 70-те години на XVI в. етрополци са били редовни доставчици на железа за империята
Стари османски документи говорят, че през 70-те години на XVI в. етрополци са били едни от редовните доставчици на железа за обкови на кораби, пирони, оси за оръдия и железни пръти за империята. От края на XVII в. Етрополе и Златица се очертават като едни от центровете на тази индустрия в империята. Свидетелства от 1685, 1705, 1714 и 1718 г. показват, че Етрополе е натоварено със сериозна доставка на метал за нуждите на държавата. Прави впечатление в изворите, че при някои железодобивни центрове броят на самокὸвите намалява. (Самокὸв – металургично съоръжение за преработка на първично добито в пещите желязо). Работещите в Етрополе се запазват, като доставката на сурово желязо за нуждите на империята достига почти 1700 кантара. (бел. на автора – мярка за тежина, равна на 44 оки. Една ока е 1285 гр.).
Картината не се променя и през следващите десетилетия. Може да се предполага, че самокὸвите са действащи и в началото на XIX в. Те задоволяват нуждите от желязо както на империята, така и на местното население. В пътеписа на френския пътешественик, географ и геолог Ами Буе се говори, че този занаят е бил с традиции, но към началото на този век е западнал. През 30-те години той посещава българските земи и отделя значително място в бележките си на Етрополе. „На река Мали Искър – пише той – има една тепавица и друга рухнала постройка, където някога е била топилнята на желязо“.
Селището е и важно книжовно средище
Издигането на Етрополе като занаятчийско селище през османското владичество оказва стимулиращо въздействие върху всички обществени процеси. В най-силните години селището се обособява и като важен книжовен център. По същото време съществуващият Етрополски манастир „Света Троица“, известен още и като „Варовитец“, достига връх в своето развитие. Тук се изгражда солидна преписваческа и калиграфска школа. През XVII в. там работи един от най-плодовитите и даровити български книжовници – йеромонах Даниил Етрополски.
Само от неговата ръка са произлезли десетки ръкописа, които стават притежание на близки и по-далечни духовни общности – църкви, други манастири, отделни свещеници. Познати са имената и на преписвачи и автори на ръкописи като поп Йоан от църквата в етрополската сръбска махала, йеромонах Рафаил, йеромонах Захарий, граматик Йоан, даскал Кою, Василий Софиянец, поп Ралко, свещениците Златан и Павел от по-късно време и др.
Манастирът е притегателен център за провеждане на християнските църковно-религиозни ритуали на българското население.
Свидетелства от манастирските поменици и книги показват, че по различни поводи – лични и църковни празници, поклонничество и желание човекът да се докосне до изконни български светини, манастирът е посещаван от десетки жители не само на Етрополе, но и на близките селища Пирдоп, Златица, Копривщица, Лъджене (днешното с. Антон), Душанци, Челопеч, Мирково, Буново, Петрич и др. Затова при построяването на новата манастирска църква през 1858 г. с парични дарения, помощи и материали, се включват и хора от тези села.
За интереса към Етрополския манастир „Света Троица“ от страна на населението има и друга причина. В епохата на османското владичество църквите и манастирите са единствените крепители на народностния дух, историческа памет и традиции, служат за упование и утвърждаване на българщината в условията на господство, чужда вяра и гнет.
Колкото и романтични да са историческите податки за неговото основаване – според преданията още през XI в., манастирът е хранилище за безценни старобългарски ръкописи, икони и реликви, до които всеки българин е имал възможност да се докосне на място. Тази пряка среща с българските старини е поддържала и укрепвала неговото народностно самосъзнание. Пред очите на човека от народа са се отваряли страници от славното ни минало, които са подклаждали вярата му в новото българско Възраждане.
Автор: Иван Иванов
