За учителката Иванка Ганчева професията е не само призвание, а нейният свят. Тя е преподавател по физкултура с над 36 години трудов стаж.

Почти няма човек, който да не я познава. Имала е възможността да се реализира успешно в чужбина, но отказва. Била е треньор по волейбол, а преди това спортист в „Академик“ в гр. София. Животът в столицата не я впечатлява. Избира да живее и да се реализира в гр. Етрополе, а всяка свободна минута прекарва в преходи в горската част на града.

– Вие ли избрахте учителската професия или тя Вас?

– Теорията може да я научиш, но това, което ти идва отвътре – не. Раждаш се с него. Връщайки се назад във времето, си спомням как в детството ми организирах децата. Още оттогава съм имала тези умения да контролирам, да организирам, да давам идеи, да знам на кого и за какво мога да разчитам. Когато пораснах, много обичах да се занимавам с малки деца. Като си харесам някое, започвам да си играя с него, да го забавлявам и така осъзнах, че ми харесва да бъда учител.

Имах голям афинитет към биология. Обичах я, учех я и знаех много. Кандидатствах в Кърджали, в Учителския институт, с биология и физкултура, и в Национална спорна академия /НСА/, тогава ВИФ. Приеха ме в Кърджали с биология. Много се колебаех дали да се запиша или да остана една година да работя тук като млад треньор по волейбол. И реших второто. Не съжалявам – това е моята съдба. Така записах да уча две специалности във ВИФ – „Учител по физическо възпитание и спорт“ и „Треньор по волейбол“.

– Колко е важен спортът за развитието на децата?

– Спортът може да предопредели съдбата на човек, когато има качества за това. Но той и възпитава – на технически умения и на човешки и морални качества.

– Кое е най-голямото предизвикателство в учителската Ви кариера?

– Когато отидох да преподавам в училището в с. Лопян, видях и виждам, че там няма игрища. Как ще преподавам на тези деца?! Помолих домакинката да ми намери някакви стари, дебели пердета от склада. Нося ги вкъщи, кроя, правя си торби, купувам си въжета, волейболни топки. Набавихме след това и баскетболни, и хандбални топки. Иначе как ще ги обучавам тези деца, как ще им запаля интереса към спорта? И така, разчертах след това игрищата и тръгнаха нещата. Площадката ни е с 30 градуса наклон, защото училището в Лопян е разположено на стръмно място, но въпреки всичко се играе и децата знаят какво е хандбал. Един баскетболен кош има само, не можах да им осигуря втори. Превърнах старата столова във физкултурен салон. Купиха шахматни постелки татами, 4 см, които се сглобяват. Измерих квадратурата, докараха ми ги на място. Майсторът и две по-големи момчета ми помогнаха, наредихме ги. Изрисувах стената, за да стане красиво и уютно за децата. Боядисах и южните стъкла на прозорците, за да не ми пече много слънце. И децата да са радостни.

– Имали ли сте случай, в който сте помагали на Ваш ученик и след време да го срещнете като успял човек?

– Много са тези случаи и ми става много мило, че съм успяла да помогна на някого или да го вкарам в пътя, въпреки че на мен ми е струвало много лично време, чувства и енергия. Знаете ли какво е да гушнеш едно дете и то да ти трепери в ръцете и да казва: „Аз ще се самоубия“?! И непрекъснато, денонощно да мислиш за това дете и да се чудиш как да му помогнеш, защото то навлиза в пубертета и приема света под някакъв ъгъл, който за него е нормален, но не е. То обвинява себе си за тази несправедливост, която се е случила с него. И ти и това трябва да го убедиш, че не е така. И аз съм горда и щастлива, че съм успяла?! Това е да обичаш професията си! Да работиш това, за което си мечтаел и да влагаш цялото си сърце и душа!

– Не сте ли имали моменти, в които да си кажете: „Защо станах учителка, защо не избрах друга професия?“

– Не, никога, никога! Особено, когато работех в ОУ „Христо Ботев“ в гр. Етрополе. Чаках с нетърпение да отида на работа и да съм сред децата. Дори предварително знаех как ще ми протече часа със 7. а клас. След като се пенсионирах преди 5 години, аз отново съм сред децата. Преди две години от ОУ „Христо Ботев“ в с. Лопян ми се обадиха и ме помолиха да се завърна на работа. Не се замислих много, приех. Обичам децата, обичам работата си и тя ме прави щастлива!

– Какво бихте посъветвали всички родители?

– Бъдете с децата си, докато са малки! После ще е късно. Те имат нужда да бъдат приласкавани, възпитавани, обичани. И така те ще се изградят като по-пълноценни личности. Когато един човек е обичан, отгледан с грижа и щастлив, ще се реализира по-лесно в живота.

Текст: СИБИЛА КУСЕВА