Планинското градче Етрополе е започнало да привлича летовници още веднага след Освобождението. В него е летувала и заслужилата за учебното ни дело Царевна Миладинова.

Из едно нейно писмо правим следното извлечение:

„Родена съм в западните български македонски земи край водите на Охрида на 1 януарий 1856 година. Учих при ученици на моя баща – Димитър Миладинов, и на моя стрико Константин Миладинов. Като десетгодишно дете, през 1866 г., заминах на учение в Русия и през 1874 г. бях вече учителка в Шуменското девическо педагогическо училище.

Щастлив случай през лятото на 1880 г. ме доведе в София и ме запозна с етрополци 1), измежду които си спомням Илия Вълчев 2), приятел на тогавашния изпълняващ длъжността министър на народното просвещение Георги Тишев… Тогава бях доста слаба със здравето си. Тежките години от привечерието на Освобождението, страхотиите, преживени в обсадения Шумен през войната, бяха за мен твърде бурни и аз търсех спокойния роден кът.

Бях с намерение да замина за Охрид и Струга. В този именно момент добрите етрополци настояха братски да ида на почивка в хубавото и тъй мило днес до сърцето ми Етрополе. Отидох на почивка в Етрополе, пожелах, обаче, да остана там и за учителка…

…Останах в Етрополе цяла година… (1880 – 1881 г., б.а)“.

1) След Освобождението цялата интелигенция на Етрополе се бе настанила в София – едни като чиновници, други като общественици и трети като търговци. И днес една от най-многобройните колонии в столицата е на етрополци.

2) До Освобождението революционер, след това виден член на Либералната партия тогава.

„…Сега, когато добри етрополци, с любезната им покана, възкръсват едно далечно и толкова мило за мене минало, съжалявам много, че не мога да си спомня всичко, което е свързано с моята скромна деятелност в Етрополе. Спомням си обаче с голяма душевна наслада добротата на всека етрополец и на всяка етрополка, които срещах. Спомням си, че живях като в бащиния си дом в семейство Арнаудови, на край града, до Малки Искър.

И сега като че ли чувствувам благоуханния мирис на околните етрополски поляни и на насрещния горд Балкан! Цяла една година живях в този хубав и омаен край сред гостолюбивите етрополци.

Много пъти съм казвала на своите рожби – сега възрастни мъже – един ден да идат и лично да се насладят на Божията благодат, излята така изобилно над този български кът, в който тяхната майка е учила децата на народа…

 София, 29 март, 1931 г. Царевна Миладинова-Алексиева.

Това писмо сега се съхранява в архивата на първоначалното училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Етрополе. Понеже Царевна Миладинова е преподавала не в отделенията, а в класовете, следва писмото да се съхранява в архива на тамошната прогимназия. Портретът на тая бележита българска учителка трябва да намери еднакво място в прогимназията и в читалището на град Етрополе.

Бележките в текста са на автора Александър Тацов. Към публикацията си той е приложил и снимка на Царевна Миладинова като учителка в Етрополе 1880 – 1881 година

В. „Днес“, София, бр. 479 от 1937 г.

Една от най-видните просветителки през Възраждането

Царевна Димитрова Миладинова-Алексиева е родена в град Струга. Наследила родолюбието и патриотизма на своя баща Димитър и чичо си – Константин Миладинов, тя е една от най-добрите всеотдайни и активни български жени просветители преди и след Освобождението. Във времето на османското владичество Българската екзархия в Цариград изпраща в Русия много българки, за да получат професионална подготовка за учителки в българските училища. 10-годишна, Царевна Миладинова започва обучението си в Киев. Завръща се в България 18-годишна, високообразована, способна да гради образованието и културата на своите сънародници.

През годините на Българското възраждане тя е радетел за обучението на девойките и работи като учителка в Шумен, където е изпратена от Българската екзархия през 1974 г., а след Освобождението, освен в Етрополе, преподава още и в Свищов, София, Солун и на други места. В Шумен е председател на Женско дружество „Родолюбие“. Тя е сред учредителите на Солунската българска девическа гимназия „Св. Благовещение“, на която през учебната 1883 – 1884 г. е пръв директор. Основава и девическото училище в град Прилеп.

По време на обсадата на град Шумен, заедно с ученичките си шие копринено знаме, известно като „Знамето на Шумен“. За живота и просветителската си деятелност пише подробни спомени, които публикува в периодичния печат. Издадени са посмъртно от сина ѝ в „Епоха, земя, хора. Из българското минало“, С. 1939. Част от нейните документи се съхраняват във Фонд 843 на Българския исторически архив на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и Фонд 1121 на Централния държавен архив.

От 1882 г. е съпруга на Никола Алексиев, член на българската община в Солун. Имат двама сина – проф. Владислав Алексиев и Димитър Алексиев. През 1913 година се премества да живее в София. Загива при инцидент на 18 декември 1934 година в столицата.

Текст: АЛЕКСАНДЪР ТАЦОВ