След 9 септември 1944 г. празникът е временно забранен заради религиозния си характер и е възстановен през 1960 г.

Колкото и невероятно да звучи, Етрополе е може би единственият град в България, където вече две хилядолетия ежегодно се поддържа една традиция, преплела в себе си ритуали към древно тракийско божество и християнска обредност. Тези твърдения не са плод на местен патриотизъм, а се основават на сериозни проучвания от страна на видни учени, археолози, писатели, вземали лично участие в етрополския Атанасовден.

Според легендата празникът е възникнал през второто хилядолетие преди новата ера и е свързан с изпращане на зимата и посрещане на пролетното слънце. Всяка година се извършва ритуално шествие до висок скалист връх в планината, познат като Черни връх или Свети Атанас. Изкачването става по тъмно, за да се стигне догоре преди изгрева на слънцето и то да бъде посрещнато по най-тържествен начин.

За тракийските му корени пише в трудовете си проф. Александър Фол, който често говори за празника в своите лекции по тракология в Историческия факултет на Софийския университет. Според него става въпрос за остатък от древен култ към древнотракийското божество Сабазий, дарител на безсмъртието и олицетворение на умиращата и възраждащата се за нов живот природа.  Негов аналог е гръцкият Дионис. На същото мнение е и видният археолог проф. Велизар Велков, който пише: „Елементите, които напомнят древнотракийския характер на празника са скалистото място, типично за организиране на древно светилище, особените „шапки“ от бръшляна, свързан с култа към Дионис и периода, в който се провежда – края на месец януари, когато в древността са се празнували Дионисиевите празници“.

Силно впечатление на учените прави стара песен, записана от Иван Кацаров от Рада Нинкова Транчева, в която се споменават Сабо, бръшлян и пелешки (кокичета). Вероятно това също е отзвук на древнотракийското божество Сабазий.

“ Го́ре ме, ма́му, занеси́,

Фаф сту́дна, пу́ста пла́нина,

 та да ме СА́БО наки́чи

Сас брашлйа́н с бе́ли пеле́шки…“

За свое участие в етрополската мистерия пише и тракологът проф. Диляна Ботева. Тя прави смело предположение, че главното прорицалище на Дионис в Тракия се е намирало именно на днешния връх Св. Атанас в Етрополския Балкан. Според нея е възможно там, където в днешно време  се палят огньовете в очакване на слънцето, в древността да е имало кръгъл храм с отворен покрив.

Върху останките от тракийско светилище по-късно е изградена християнска църква посветена на Св. Атанас, чийто празник по стар стил е на 31 януари.  Името на патрона на църквата не е избран случайно, защото според поверието Свети Атанас се качвал на своя бял кон, обличал бяла копринена риза и се провиквал от Балкана: „Иди си зимо, идвай лято!“ Носи се легендата, че при идването на турците светецът, целия в бяла светлина, отлетял и напуснал мястото, а камбаната от разрушената църква е пренесена в Етрополе и поставена през 1821 г. на Часовниковата кула.

Етрополци обвързват своя зимен празник с християнската религия, но запазват древните тракийски ритуали. Сведения за празнуването в миналото ни дава местният краевед Иван Кацаров: „Всяка година на Атанасовден /31 януари/ етрополци и етрополки облечени в национални носии излизат масово след полунощ по групи с викове и музика на вр. Черни връх и на Лишавия камък, където има останки от стари крепости. В миналото излизането е било придружено с биене на тъпан и придружено с викове. Тръгването е ставало от едно място начело със свещеник и певци. На върховете се наклаждат буйни огньове, за които дърва са набирани няколко дена преди това и то предимно от жени, които имат ролята на вакханки. Преди да дойде свещеника и да почне молитва са били произнасяни   виковете: „Ката въла, ката-въла, вал – а-а-а” (на старогръцки вик за прогонване).“

В архива на Исторически музей – Етрополе се пазят ценни снимки от Атанасовден, най-старите от които са от 1925-1926 г. Има период след 9 септември 1944 г., в който за кратко празникът е забраняван поради религиозното му съдържание. Възобновен е през 1960 г.  по предложение на проф. Велизар Велков. Въз основа на негов доклад, в който се обръща внимание на споменаването на Сабо – Сабазий, се взема решение последната неделя от месец януари да се празнува като народен туристически празник, свързан с идването на пролетта при спазване на старинните ритуали. „Спомням си този радостен ден с колко веселие, игри, музика и жизнерадост населението на Етрополе по най-тържествен начин отпразнува този древен обичай Атанасовден, който днес е една прекрасна традиция“, пише проф. Велков.  През 1980 г. екип на Баварската телевизия от Мюнхен, тогавашната ГФР, заснема и излъчва специален филм, с което празникът придобива международна известност.

И до днес етрополци отбелязват Атанасовден в последната неделя на месец януари. Неизменна част от празника е печенето на шишове от свинско месо и почерпката с топла ракия и вино. Накичени със здравец, бръшлян и кокичета  всички групово слизат към града начело с духовата музика, където с нетърпение ги очакват посрещачите. Всеки държи „жезъл“ – дървен шиш със забучена отпред глава кромид лук. Шествието тържествено се посреща в града. Начело върви облечен като Сабазий младеж с характерните за божеството атрибути, съпровождан от кукери и танцьори. През последните години бог Сабо  и кметът на общината провеждат съвместен ритуал на централния площад под одобрителните погледи на събралото се множество.

Етрополци обичат и почитат своя голям зимен празник

През годините участниците са достигали до 2000 души. Поколенията се сменят, но традицията остава една и съща. Много млади хора проявяват интерес към това събитие и не пропускат да станат част от древното тайнство. „Още от дете в мен е посята любовта към тази традиция, тъй като със семейството ми и наши близки сме почитали празника и сме изкачвали върха ежегодно“, споделя Сребрина Александрова, която е етрополка и години наред води тук състуденти и приятели. – Впечатляващо е как всяка година все повече хора се докосват до този обичай и вярвам, че ще бъде съхранен за още дълго, тъй като обединява хората по особен и неповторим начин“. Последният път, когато поема към върха на Атанасовден, Мария Николаева очаква първото си дете:  „Качваме се в зори, стръмно е и на места заледено. Добре че тръгнах бременна, си мисля аз, с бебе щеше да е по-тегаво. Скоро обаче стигаме горе, където сивото небе се е опряло на околните хълмове. Посрещат ни топли огньове и още по-топли хора. Скоро пристига и музиката. Гощават ни, поят ни, нас – любопитните „чужденци“. Бързо се потапяме в техния празник и съжаляваме искрено, че не сме донесли и ние нещо да почерпим. Ама така е, на децата на големия град често им липсват обноски. Прощават ни, свои сме. Особено е да ги слушам, след като току що сме станали свидетели на такъв  жив обичай. На слизане Васко си говори с една историчка за обичаите по нашите земи и кой етнограф какво е описал. Усещам как бебето мърда и си мисля, че като порасне, все пак трябва да го доведа“, смее се Мария. А Васко е не кой да е, а самият Васил Попов, авторът на „Мамник“ – най-четеният български роман през последната година, по който БНТ засне сериал с премиера през януари.

На Свети Атанас младият писател си има своя специална мисия

„В продълженията на „Мамник“ – „Лехуса“ и „Аждер“, разказвам за Сабазий и за вотивните Ръце на Сабазий, които имат сакрално значение. Затова, докато правех проучванията за книгите си, държах да дойда в Етрополе, за да усетя от атмосферата на един празник, оцелял и до днес и носещ началото си именно от почитта към Сабазий в миналото. Беше невероятно да разбера, че един тракийски празник се е съхранил до днес“, разказва Васил.

Друг писател и участник в етрополския Атансовден – Христо Буковски, философски обобщава смисъла на това, което се случва тук в края на януари: „Завиждам на Кен Уилбър за юнашката му сигурност, че всички сме синове и дъщери на Божествената природа… Дали не е научил за всевечните мистици от Етрополе, които още викат от върха над тяхното градче към изгряващото слънце: „Сабо!“, приели в себе си Бога и сами приети в Него?“

Текст: БИСТРА АЛЕКСАНДРОВА