Волейболист, граждански активист, пилигрим, екскурзовод, Ваня Давидова винаги следва пътя на сърцето си
Ваня Давидова е от онези хора, които няма как да срещнеш и просто да подминеш. Първо ще те изуми високият ѝ ръст, после ще потънеш в широката ѝ усмивка, а заговориш ли я, ще откарате часове в разкази за невероятни приключения. Най-много я плашат мъглата и рутината, а целият живот на 38-годишната дама е белязан от две всепоглъщащи страсти – към волейбола и към пътешествията.
През 1996 г., след раздялата на родителите ѝ, 10-годишната Ваня се мести заедно с майка си и брат си от София, където е родена, при баба си в Етрополе. Тук учи до 8. клас в училище „Христо Ясенов” и открива най-голямото си вдъхновение – волейбола. В спортната зала я води нейна съученичка, а първите ѝ треньори са Ценка Гарванска и Маргарита Кескинова. „Още тогава бях много висока – 196 см, за което децата често ми се подиграваха, но за волейбола се оказа голямо предимство”, спомня си Ваня. Особено е добра при началните удари и често решава геймове с „асове”, т.е. директни точки. На състезание с отбора на Етрополе в Перник прави силно впечатление на треньорите на местния волейболен клуб и по-късно я канят да се премести при тях. След година шансът отново ѝ се усмихва и Ваня заминава за София като част от отбора на „Академик”. Под крилото си я взема треньорката Надя Велева, а за волейболистката от Етрополе това е шанс да развие своя потенциал. „Това бяха най-хубавите години от живота ми”, разказва Ваня. – Играех волейбол и много силно исках да продължа професионално и някъде в Европа. Четях книгите на Хорхе Букай, Пако Рабан и Луиз Хей за личностно и духовно развитие и си представях как ще замина да играя в чужбина и ще говоря на чужд език.”
По-късно така ѝ става, но не и без сериозни препятствия по пътя. Когато е в 10. клас, Ваня се мести да играе в отбора на „Левски”, но там условията не са това, което очаква, и се връща обратно в „Академик”. Правилата са такива, че с подобна крачка губиш две години състезателните си права. Ваня продължава да учи и да тренира с волейболистите на „Академик”, но без да участва в мачовете. И това не е най-страшното. През лятото преди последния 12. клас, когато ще бъде абитуриент, 17-годишната Ваня губи част от показалеца на лявата си ръка при инцидент. За всеки човек това е огромна травма, но за един волейболист означава и край на кариерата. След всичко, което ѝ се случва през последните две години, не е изненадващо, че Ваня изпада в дълбока депресия. Съдбата обаче има други планове за нея.
След няколко операции и рехабилитация пръстът все пак зараства и Ваня с удивление установява, че може да играе волейбол. Не смята, че има някаква добра перспектива да продължи като елитен състезател. Една среща на базата на „Академик” с Антонио Павлов, треньор по волейбол в САЩ, изцяло преобръща живота ѝ. Още от пръв поглед високото момиче му прави силно впечатление и мъжът не се поколебава да я покани да играе волейбол в Първа дивизия. „Веднага казах да” – връща се към вълненията от този ден Ваня, която за два месеца трябва да завърши средното си образование в България и то с много високи оценки, за да премине напред. Едновременно с това ходи на тренировки с „Академик” и с националния отбор, взема частни уроци по английски език и оправя безброй документи, необходими за заминаването отвъд Океана.
Пет години Ваня Давидова изживява американската си мечта в Литъл Рок, щата Арканзас, където учи бакалавърска степен в местния университет с пълна стипендия и играе в най-високата за САЩ Първа дивизия. След втората година изучава специалност „Международни отношения”, което ѝ отваря възможности да работи както в администрация, така и с неправителствени организации. Избира да учи испански като втори език. Дори заминава за един месец в Гуадалахара, Мексико, на обменна програма със стипендия от Университета, за да изучава испански.
Въпреки, че на пръв поглед нещата изглеждат бляскави, реалността е малко по-различна. За да е успешна, младата българка трябва да загърби изцяло личния си живот. В дните ѝ се редуват учене, тренировки, по 4 часа работа в библиотеката на университета, както и дълги пътувания между осем и десет часа до отделни щати като Тексас и Алабама, където се състоят волейболните мачове. Заради това, че е на спортна стипендия, взема петгодишен учебен материал само за четири години и то – с отлични оценки.
В цялата тази история не липсва и романтична част. Още от втори курс Ваня има сериозна връзка с американец, спортен журналист. Заради него остава в САЩ и след завършването на университета. Най-напред започва работа в една обществена пералня, където дори преживява опит за грабеж от въоръжен с пистолет нападател. Това се случва точно преди да напусне и да заработи по специалността си в неправителствена организация. За съжаление, мястото е само временно, а през 2008 г. поради разрасналата се икономическа криза, хиляди хора остават без работа. Ваня решава да се върне в България за една година и след това да се върне отново в САЩ.
Само след месец тя си намира работа в Бизнес парк – София. Постепенно се изкачва в служебната йерархия, но не се чувства на мястото си. И както смята, че е приключила с волейбола, отново влиза в голямата игра и след една година заминава за Салерно, Италия. Там изкарва 3-4 месеца и въпреки, че обожава да играе волейбол, напуска заради недоброто заплащане. Връща се в София на предишната работа и отваря нова страница в живота си. Включва се в доброволчески организации като „Зеленият отбор” и „За Земята”, с които засаждат дървета, почистват планински райони, организират арт събития в помощ на домове за деца в неравностойно положение и други подобни. Работата ѝ позволява да пътува на стоп, ходи по фестивали, дори успява да осъществи емблематичния туристически поход Ком-Емине. Покрай всички тези активни дейности Ваня не планира да се върне в Щатите и остава в родната си страна.
След пет години в България неспокойната ѝ природа и приключенски дух я отвеждат в Англия, където за година и половина успява да събере пари, за да осъществи своята голяма мечта – да тръгне по пътя на пилигримите – Камино де Сантяго – Испания. Както за много хора, така и за Ваня, това не е обикновено пътуване, а начин да предизвикаш себе си в стремеж към духовно израстване. Друга нейна цел е по време на пътешествието да доусъвършенства испанския език. Цялото лято Ваня се движи по различните маршрути до постигането на крайната цел – Сантяго де Компостела. Става рано и извървява по около 25 км на ден. Запознава се с различни хора, трупа много впечатления, придобива ценен опит и научава отлично испански.
С настъпването на есента Ваня заминава за Германия при брат си и оттам започва да търси работа на три определени места – Барселона, София и Дъблин. Следващите пет години прекарва в Дъблин и Гоуей, но така и не намира удовлетворение в нещата, които прави. „Ако човек иска да промени нещо в живота си и не се чувства добре на мястото си, трябва да поеме риск”, убедена е младата пътешественичка. Завръща се в България, за да потърси занимание, което ще ѝ носи радост. В рамките на няколко месеца нещата се развиват шеметно и докато се усети, вече е изкарала шофьорски курс и е придобила от Министерството на туризма лиценз за екскурзовод с английски и испански език. „Това е второто нещо след волейбола, което ме вдъхновява, дава ми изключително много свобода, но в същото време е и много отговорно” – признава Ваня, която води групи не само из България, но и из целия Балкански полуостров. – Говоря им за розите, за траките и славяните, но най-интересно им е, когато разказвам за нашите празници и обичаи, за храната от традиционната кухня”.
Ваня Давидова споделя, че с радост би довела туристи и в Етрополе, за да им покаже красивата природа и културни забележителности. Според нея, за да се развива местният туризъм, трябва да се рекламира по-добре, да се реновират планинските маршрути и хижите, както и да се организират повече събития. „Прекрасно е това Коледно градче, което се направи за първи път в Етрополе. Всичко може да се постигне, стига да има инициативност от страна на хората и съдействие от страна на общинската управа” – допълва Ваня.
Въпреки че е космополитна личност, Ваня Давидова признава, че не може да издържи повече от две години, без да се върне в България при роднините и приятелите си. Дълбоките корени са причината и тазгодишните коледни празници да прекара при баба си в Етрополе, сред топлотата и уюта на дома. Нейното послание към младите е: „Най-важното е да откриеш какво те вдъхновява и да го правиш с много любов. Да работиш и да се раздаваш, но да го правиш, чувствайки се свободен!”
Куфарът на Ваня винаги е готов за път, а следващата мечта за сбъдване е да се върне в Мексико и да обиколи Южна Америка. Тук може да се съгласим с Лао Дзъ: „Не целта е цел, а Пътят”.
Текст: БИСТРА АЛЕКСАНДРОВА
