Нешка Робева – изпитанията на един шампион и дисидент
Легендарната треньорка по художествена гимнастика Нешка Робева пише книга за преживяното по поръчение на Ванга.
– Г-жо Робева, на 12 декември за поредна година вдъхновихте публиката – този път със спектакъла „Шампионите“. Българската федерация по художествена гимнастика го анонсира като „последното шоу“ на Нешка Робева. Сбогувате ли се наистина с публиката?
– Не съм човек, който обича да се сбогува. Исках да направя този последен спектакъл, защото го дължа на хората, на участниците, които печелят овации и златни медали в чужбина. Те са наистина фантастични! И те не са само от сферата на спорта, а и от изкуството – Димитър Туджаров – Шкумбата, Иван Динев – Устата, музиканти, певци, танцьори… Те са и мои приятели. Така че с този спектакъл – да – слизам от сцената. Но това не значи, че се сбогувам. Със събраните средства ние ще захраним фондация „Темелите Левски“, която създаваме с цел подкрепа на таланти и която вече има изградена база в с. Трудовец.
– Разбрахме, че пишете книга по поръчение на Леля Ванга. Кога Ви каза това?
– Може би беше преди 40 години. Леля Ванга каза: „Пази интервютата си, защото ще пишеш книга!“ Много хора ме питаха през годините: „Кога ще напишеш книга?“ И когато започнах, се върнах към детството, към следвоенните години, аз съм родена през 1946 година. Спомням си онзи подем у хората, в народа, който излиза от една национална катастрофа. Кой каквото и да говори как сме били живели преди 9 септември 1944 година, колко била развита икономиката – не е вярно! Аз познавам Северозападна България и знам каква мизерия беше и как хората вярваха, че ще стане по-добре. Помня как студентите се връщаха от София в село Ковачица, Ломско, за вършитба, работеха по цяла нощ и пееха. Нямаше ток, канализация, водоснабдяване в тези райони. Всичко това се е отпечатало много силно в съзнанието ми. Аз трябва да разкажа част от историята и времето, в което сме живели. Ние, следвоенните деца, които сме имали късмета да продължим. Това е лош късмет. Да си мислил за едно, а да се получи точно обратното.
Основното послание на книгата е да пазим жива националната памет, да не разрешаваме на никого да ни мачка
– Какво е основното послание в книгата?
– Живеем в съвсем различни времена и виждам как се прави всичко възможно да бъде заличена родовата памет, да бъде заличено националното самосъзнание от тази агресивна неолиберална паплач – рядко използвам силни думи, но тук не мога да се въздържа. Основното послание на книгата е да пазим жива националната памет. Да не разрешаваме на никого да ни мачка! Да знаем историята си!
– Разкажете ни за годините на перестройката и за Вашето участие като съучредител на някогашния Обществен комитет за екологична защита на Русе, а впоследствие и в движение „Екогласност“. Наскоро се отбелязаха 25 г. от шествието на движение „Екогласност” на 3 ноември 1989 г. – първата организирана улична опозиционна проява по време на управлението на Живков. Каква беше каузата?
– Аз съм русенка. През 1988 г. ние протестирахме срещу обгазяването от румънски завод в Гюргево и искахме да бъде затворен, защото замърсяваше въздуха в Русе. Поканиха ме на прожекция на филма „Дишай“ на Юри Жиров и след това в залата се състоя събрание за създаването и за избор на ръководство на Обществения комитет за екологична защита на Русе. Помня някой каза: „Нека и другарката Бакиш да влезе в ръководството“. Мисля, че беше провокатор, защото Соня Бакиш (журналист и главен редактор на сп. „Жената днес“, б.р.) беше изключена от БКП и веднага на другия ден махнаха съпруга ѝ Станко Тодоров, който беше обичан ръководител.
Бяхме няколко човека в ръководството на Русенския комитет. Художникът Светлин Русев, актьорът Петър Слабаков, писателят Георги Мишев, Стефан Гайтанджиев, кинодейци…Не помня всички. След това една част от хората се записахме в движение Екогласност. Там вече влязоха Петър Берон и др.
Аз не искам да споменавам имена и да разочаровам техни близки, ако те не знаят, но мога да кажа, че „Екогласност“ не беше независима организация. Тя беше създадена веднага след комитета за Русе, след като всички от него бяха привикани в ЦК, в Политбюро, аз – също. Една голяма част от активистите на комитета се отказаха, други бяха изключени от БКП, а трети, които бяха защитени от общественото мнение като мен, не бяхме изключени от партията, но направиха всичко възможно да окажат изключителен натиск върху нас – в моя случай – да провалят отбора, да попречат на нашите международни успехи, защото това бяха успехите на българските момичета, това беше Нешка Робева.
– Как се опитаха да провалят успехите на отбора?
– О, Господи! Това е много дълго за разказване… Пристигаме в Германия. Аз съм съдия най-висока категория. Колегите ми дават униформа, трябва да съдийствам. В асансьора ръководителката от българска страна ми казва, че е получен факс от България, че ми се забранява да бъда съдия. Разбирате ли какво значи да пуснете един състезател и да няма съдия, а противникът му да има двама? И Адриана Дунавска загуби титлата с пет стотни, без съдия, като българският ръководител работеше срещу нея. След това спечели всички златни медали. Разправата с художествената гимнастика в Сараево през 1989 г. беше ужасна. Екипът, който работеше с националния отбор, подадохме оставки. Бяхме поставени под непрекъснат психологически натиск. Точно преди световното беше приета оставката на треньорите. Като старши треньор, все пак след моя среща с министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов, той ми разреши да пътувам. Българи се опитаха да провалят ансамбъла – заради цепка в трико намалиха точките на отбора и ни взеха златния медал. Всичко това стана с изключителното съдействие на България. На следващото състезание децата изиграха и спечелихме многобоя и още един златен медал. След това смазаха Адриана – на всяко нейно излизане оценката беше намалявана…
Но аз започнах от „Екогласност“ и колко много разказах, защото всичко е свързано. В „Екогласност“ имаше няколко шарана и другите бяха подставени лица. Наистина, подставени лица. Ние се събирахме, пишехме обръщения при пълна тайна – веднага всичко се занасяше в МВР. Те ме изпращаха до вкъщи, защото съм застрашена. Те ме пазеха, а в същото време донасяха всяка една дума. Съобщаваха директно в ЦК и на Милко Балев, но от неговия кабинет имаше хора, които ни предупреждаваха, че има проблем и какво ни се готви.
През последните две-три години, когато започва перестройката, започнаха някои промени. И тогава ДС започна с тези провокации. Страхувайки се да не загубят властта, започнаха да обвиняват всички. … Накрая заминах за Япония. Ако японското правителство и държава не ме бяха защитили, просто щях да бъда смазана тук.
– Защо в Япония?
– Първо, имам много ученици, които идваха при мен на стаж в България. Те говорят и български. След това момчето, което завърши тук – японецът Моринари Ватанабе, той е президент на Международната федерация по гимнастика, се завърна в Япония и започна да изгражда техни школи. Между другото аз има най-високия орден, който се дава на чужденец лично от императора на Япония – „Ордена на изгряващото слънце, златни лъчи с розетка“. За съжаление, той ми беше откраднат, но остана грамотата.
– Четохме едно Ваше изказване, че след време хората в Румъния са искали да се възобнови производството в спрения завод в Гюргево. Защо?
– Русенският комитет се зароди като идея да се пази околната среда, да запазим България. Екогласност тогава беше съвсем различно нещо. След това стана партия и започна както всички партии в България да бъде в услуга на ръководството си. След нашите протести и тези в Румъния, след убийството на Чаушеско и жена му, дойде демокрацията. И в крайна сметка заводът беше затворен. Хората излязоха и искаха да се върне производството, защото останаха без работа. И тогава както… сега – какво гласят на нашите миньори?! Да не мислите, че политиците се интересуват от хората.
– Били сте депутат в две Народни събрания…
– Тогава имахме все още илюзиите, че ще променим нещата… Аз съм от това поколение, което силно вярваше. Продължих да вярвам – между ръководителите на тази партия имаше свестни хора. Един от тях е Александър Лилов. Вие не знаете какво беше направено, за да бъде омърсен, да бъде отстранен. Той сам се оттегли, за да не пречи. Вижте, това не са вътрешни битки. Те преобърнаха България. Ето ги и сега…
Имат една единствена цел, която виждат: властта в мои ръце, а идеалът им са парите. Не се интересуват от народа, съжалявам, аз съм много остра.
– Вие виждате ли някакъв начин тази омраза и разделение между хората в България, която напоследък е много по-видима, може би и поради социалните мрежи, които са един отдушник, да бъдат преодолени и българите да се по-обединени около някаква кауза?
– Вижда се все повече, млади хора откриват свои канали в интернет и аз виждам техните коментари. Виждам колко са будни, готови за кауза, но трябва все пак да има водач. Народът не се самоорганизира. Трябва да има водач, но и той ще се появи. По-важно е, че вече се създава такава ситуация, създава се една среда. И ще ви кажа кое започва да обединява хората. Това е опитът на всички либерални сили да се унищожи семейството, защото унищожи ли се семейството, се унищожава една основна опора на обществото.
– Живеете в с. Трудовец, където е и базата за почивка на гимнастичките, идвали сте неведнъж и в Етрополе. Какво ви харесва тук?
– Тази вечер, а и няколко пъти, когато съм била в Етрополе с мои приятели, винаги ме е впечатлявал самият облик на това малко балканско градче, с неговата чистота и с това, че хората остават там. Мисля, че градът ще нараства, защото тук има предприятия, работа. Хората имат сигурност.
Веднъж разговарях с кмета, говорихме с него за фолклора и за това, че при откриването на нашата база е видял страхотни народни носии и костюми и много му се иска да направи един етнографски музей в Етрополе. И аз му казах: „Когато имахме малко повече пари, започнах да издирвам автентични костюми и купувах, защото иначе ги купуваха само чужденците. Имам достатъчно много автентични носии и костюми, за да направим един музей в Етрополе. Ще бъде чудесно да направим музейна експозиция и в с. Трудовец. Тези костюми са невероятно богатство, източник за фолклора и традициите и трябва да ги виждат младите хора.