Д-р Александър Герчев, дм е внук на проф. д-р Александър Герчев, основател на първата в България клиника по ендопротезиране в гр. Етрополе. Наследява любовта към ортопедията от дядо си и от баща си д-р Иван Герчев. През 2015 г. завършва Медицински университет София. През 2021 г. придобива специалност „Ортопедия и травматология“. Става „доктор“ след защита на дисертацията си на тема: „Деформитети на детското ходило“. Има над 20 научни публикации.
От 2010 г. до 2013 г. практикува на доброволни начала в Отделение по ортопедия и травматология към МБАЛ „Проф. Александър Герчев“, а от 2012 г. до 2013 г. – като доброволец в УМБАЛ Софиямед. През 2014 г. започва работа в Клиника по детска ортопедия и хирургия на горен крайник към УСБАЛ по ортопедия „Проф. Бойчо. Бойчев“. През 2018 г. е назначен за асистент към Катедра по ортопедия и травматология към Медицински университет София. Поради любовта му и сантименталността му към родното място, д-р Александър Герчев решава да направи свой кабинет в гр. Етрополе. По този начин всички нуждаещи се възрастни и деца имат възможност да бъдат прегледани лично от него, без да се налага да пътуват до гр. София. През април предстоят и безплатни профилактични прегледи на ученици по инициатива на Община Етрополе и „Клуб на миньора и минното дело при Елаците-Мед“- Етрополе.
– Присъствахте на изложбата „Човекът и лекарят Александър Герчев“ в Исторически музей-Етрополе, която бе по повод 95 годишнината от рождението на дядо Ви. Какви спомени пазите от него?
– Събитието бе свързано с човек, който толкова много обичам. Организацията беше на много добро ниво, беше ми много приятно да си припомня за нещата, които съм чувал като дете. За съжаление, имам малко спомени, свързани с дядо ми. Той почина, когато аз бях на 7 годинки, така че повечето неща, които знам, са от разкази на негови колеги, на баща ми, на родителите ми, на баба ми. Особено баба ми много ми е разказвала за него. Бог да я прости, тя почина преди 3 години.
Това, което помня за него, е че беше много изобретателен. Много често ми ремонтираше играчките. Беше любознателен и имаше голямо въображение, разказваше ми истории, които си измисляше, с измислени герои. Често ме взимаше с колата и потегляхме към прохода Кашана. Там търсехме следи от динозаври.
– Кой е най-скъпият на сърцето Ви предмет – спомен от проф. д-р Александър Герчев?
– Имам много неща. След една от командировките му, в Куба, дядо ми, който е бил близък с Фидел Кастро. Той му е подарил слонски бивни, които са много хубаво направени, с орнаменти. Те сега принадлежат на мен, баба и дядо ми ги подариха и са поставени в хола на жилището ни и постоянно ми напомнят за дядо. Пазя и дисертацията му, докторската му степен.
– Кой е най-милият Ви детски спомен за баща Ви?
– Имам много спомени с него, защото съм израсъл в семейство, което е сплотено и съм отгледан с много любов. Не съм лишаван от нищо благодарение на родителите ми. Много хора около мен бяха задоволени финансово, но нямаха любов в семейството. Докато аз се радвах на истинска любов – от родителите ми, от майка ми, от баща ми. Спомените са много. Няма някой отчетлив, който да споделя. Надявам се да давам тази любов и на моето семейство.
– Как решихте да поемете по пътя на медицината и в частност – към ортопедията?
– Аз просто знаех, че ще стана лекар. Не съм искал да бъда нито космонавт, нито полицай, нито нещо друго. Израснах в такава среда – баща ми и дядо ми са видни ортопеди. Честно казано, когато веднъж попитах баща ми: „Тате, към каква професия да се насоча?“, той не беше категоричен, но ме посъветва да не ставам лекар. Майка ми беше най-големият инициатор, за което много ѝ благодаря, защото не съжалявам нито един ден, че съм взел това решение.
– Пречи ли Ви или Ви помага сравнението, което хората правят между Вас и баща Ви и дядо Ви?
– До известна степен, това обременява. От друга страна, ми дава и стимул да съм по-взискателен към себе си. От трета, това, че съм израснал в такава среда, ми даде добър старт и преднина пред другите студенти. Аз бях единственият, който още като специализант имах готовността за влизане в оперативна дейност, когато дойдох в Университетската специализирана болница за активно лечение по ортопедия „Проф. Бойчо Бойчев” в Горна Баня. Тук научих много от проф. д-р Христо Георгиев, д.м.н., който и до днес е мой учител в ортопедията. Баща ми д-р Иван Герчев ме е научил на практическите неща, професорът ми предаде своя ценен опит в теорията и в практиката, разбира се. Той е следващият ми учител, след дядо ми и след баща ми, който ми е дал много и винаги ме е подкрепял.
– Допитвате ли се все още до баща си при някои по-трудни казуси?
– Да, за всяка една операция, свързвана с протезирането и изкуствените стави. Изпращам му ги да ги види, коментираме, споделям как е минала операцията. Много от пациентите идват при мен благодарение на него, били са и негови пациенти, когато се е занимавал с това.
– Кой е най-сложният Ви случай?
– В Горна Баня по принцип правим операции, които се правят само тук. Това са т.нар. кръвни репозиции, оперативно лечение на вродени тазобедрени малформации. Това е единствената детска клиника в България за най-тежки патологии. Докторската ми степен е за деца и оперирам много деца, наред с други пациенти. Първите операции на малки деца бяха доста стресиращи за мен, защото костната система на децата е много фина.
– Как се насочихте към детската ортопедия?
– Когато дойдох тук, първият човек, който ме посрещна, беше проф. д-р Христо Георгиев, д.м.н. Той беше национален консултант по детска ортопедия. След това докторската ми степен беше на тази тематика, само че за малформации на ходилата. Впоследствие започнах да оперирам много често с него, той ме взе под крилото си. Реших, че това да виждаш как помагаш на едно дете да проходи, е благородно, очарователно.
– През 2023 г. участвахте в скринингово обследване за гръбначни изкривявания и плоскостъпие за деца от 3. до 7. клас в СУ „Христо Ясенов“ и ОУ „Христо Ботев“, организирано от „Клуб на миньора и минното дело при Елаците-Мед – Етрополе“. Какви са наблюденията Ви?
– През по-миналата и миналата година ние прегледахме близо 6000 деца не само в гр. Етрополе, но и в цяла България. Идеята е първо да се покаже на родителите какво трябва да следят от гледна точка на профилактика, за да се установи ранната възможност за появата на деформации както на гръбнака, така и долу на ходилата, да знаят, че не трябва да се чака до последния момент, когато децата имат оплаквания. Преди имаше като една догма в обществото – че хората на село или в провинцията имат по-хубави ходила, имат по-хубав гръбначен стълб, защото не стояли много на компютъра, играли са навън и пр. Този мит е развенчан. Децата например, които са в София, в столичните училища, спортуват по 3, 4, 5 спорта, което дава добро отражение върху опорно-двигателния им апарат.
– Как могат да се предпазят децата, родителите на какво да обръщат внимание?
– На първо време е важно да подтикнат децата към някакъв спорт. Тук не става въпрос да стават супер спортисти, но трябва да имат някаква физическа активност, а не да стоят само на телефоните и да гледат в интернет, защото това ги ощетява, тази неправилна позиция дава отражение върху гръбначния стълб, т.е. получават се сериозни усложнения.
– На колко години е добре децата да бъдат заведени на профилактичен преглед при ортопед, дори и да нямат проблеми?
– Има календар за профилактични прегледи в България. Първият преглед за вродени деформитети на тазобедрената става и за опорно-двигателния апарат е на 41-ия ден. Тогава децата се гледат на ехограф, за да се изключи т.нар. най-тежко заболяване – вродена луксация на тазобедрената става. Следващият препоръчителен преглед е между 6-ти-8-ми месец, когато вече се преглеждат тазобедрените стави, вижда се как се оформя мускулният тонус и се виждат т.н. ядра на вкостяване – т.е. скелетът при детето от хрущялен започва да става костен. Това е показател, че ние, ортопедите, можем да позволим на родителите активно да натоварват долните крайници, да слагат детето да сяда, без да се притесняваме, че нещо може по опорно-двигателния апарат да се изкриви. След това – около 2-годишна възраст децата трябва също да бъдат прегледани, за да си поговорим за ходилата, за обувките, за кривините в областта на долните крайници, които са физиологични. И последният преглед е някъде във ваканцията между първи и втори клас, за да изключим проблеми с гръбнака, да дадем наставления за гръбначни изкривявания. Това са профилактични прегледи, които не сме измислили ние, това е процес, приет в цяла Европа.
– През април месец тази година отново ще има скрининг на децата в Етрополе по инициатива на кмета инж. Владимир Александров. Бихте ли ни разказали малко повече?
– Да. Сега подготвяме приблизително същото нещо. Вече имаме 2-годишен период, при който обхващаме едни деца, които са преглеждани преди две години, сега ще видим статуса им след две години. Т.е. това ще ни даде реална равносметка как се развива този опорно-двигателен апарат и дали препоръките, които сме дали към учителите и към родителите, са довели до ефективност, което е важно за обратната връзка.
– Да се върнем към личните неща. Баща ви има едно уникално хоби – колекционира ретро мотори и коли. Вие имате ли хоби?
– Имам същото. Той още от малък ме е закърмил с колекционерството и любовта към ретро моторите и автомобилите. Освен за медицина, другото нещо, за което си говорим, е свързано с колекционерската ни страст. И много се радвам, защото медицината си и медицина, но това хоби ни сплотява и забравяме света около нас, когато сме заедно.
– Баща има любимо синьо „Балканче“. За Вас кое е най-сантименталното от колекцията?
– Когато погледна колекцията си от колички от моето детство, ми става много мило. Там е и първият ми мотор – едно скутерче, за което си събирах доста дълго време пари. Продадох си дори колелото, за да мога да си го купя. Баща ми също помогна финансово, но и аз имах самоучастие и това ме направи много горд тогава.
– Вашата мечта?
– На първо време, искам да стигна някакво ниво кариерно развитие от гледна точка на хабилитация. Това ми е една от мечтите. Мечтая също да бъда здрав, да имам хубаво и сплотено семейство, да имам още едно дете и да ги отгледам с любов, както съм отгледан аз.
Текст: СИБИЛА КУСЕВА
