Борис Борисов е бил зам.-кмет на община Етрополе, но решава да се посвети на работата в арабския свят. През 2012 г. е посланик в Йемен, направен е опит да бъде отвлечен.

В романа си „Посолство“ той разкрива, че всичко е заради оръжейна сделка.

През май 2012 г. посланикът ни в Йемен кара в Сана колата си, в която е и съпругата му. Пикап Тойота с черно тиксо на регистрационния номер го засича. В него се возят местни мъже, които са въоръжени с ножове и автомат Калашников между краката си. След няколко маневри пикапът препречва пътя на дипломатическата кола. Двама души започват да стрелят срещу нея. Последният изстрел е на 10-15 см от главата на посланика. Предното стъкло е счупено и дипломатът е ранен в окото, усеща, че не вижда нищо. Един от нападателите започва да го да тегли навън от колата, но той се държи здраво за кормилото, съзнавайки, че искат да го отвлекат. През това време други трима души продължават да стрелят във въздуха и нанасят удари с приклади по автомобила. Изведнъж посланикът усеща, че натискът намалява. Той разбира, че съпругата му инстинктивно е скочила от колата навън и е започнала да вика за помощ. Малко по-късно престрашили се очевидци доближават автомобила от страната на шофьорската кабина и питат пострадалия има ли нужда от нещо. „Полиция!“ – казва той,  докато състоянието на очите му се влошава.

Тази сензационна сцена е началото на романа „Посолство“, който бе представен пред публика в НЧ „Тодор Пеев – 1871“, а прототип на „посланик Здравко Берковски“ е израсналият в Етрополе Борис Борисов – известен арабист, преводач, писател. Възпитаник на гимназия „Христо Ясенов”, по-късно той следва българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски“, е след това завършва „Арабска история и арабски език” в Багдадския университет в Ирак (1976-1982 г.). Бил е  зам.-кмет на Община Етрополе (1984-1988 г.), след което работи в „Техноимпекс“, „Булгаргеомин“ и се посвещава на попрището на дипломацията. От 2002 до 2006 г. и от 2008 до 2013 г. е бил временно управляващ и посланик на България в Йемен, а от 2016 г. до 2020 г. е бил посланик на България  в Кувейт.

– Г-н Борисов, какви въпроси Ви задаваха при представянето на книгата в Етрополе и след това?

– Въпросите бяха по-скоро за героите, дали са реални, дали имат прототипи.

– А всички герои са с измислени имена, нали?

– Някои от прототипите много ясно се разпознават. На положителните герои просто съм обърнал имената – примерно министър Николай Младенов е Младен Николов. А тези, които са отрицателни, те са повече от половината, са с различни от истинските им имена, защото това са хора, които работят в службите или са работили в централния апарат на Външно министерство.

– Да се върнем към 2012 г. Разкажете историята за тези, които не я знаят и все още не са чели книгата. Десет дни, след като сте връчили акредитивните си писма като посланик на президента на Йемен, група местни правят неуспешен опит да Ви отвлекат. Поръчката е на местен шейх, измамен от български бизнесмен, който получава пари за оръжейна сделка, а в замяна не му дава нищо.  И Вие попадате между чука и наковалнята…

– Да, аз така и започнах книгата, с този опит за отвличане. Българският бизнесмен сключва договор чрез фирма, която управлява, за доставка на оръжие и решава да измами арабския си контрагент – шейх. Присвоява парите от няколко транша, но не прави доставка. Всъщност корените са дълбоко в миналото, в зависимости, които има между българския „бизнесмен“ и представителя на шейха в България, останал у нас да върти бизнес. Това са вербувани от нашите служби лица.

– Единствено тази ли измама стои в основата на последвалия опит за отвличането Ви?

– Шейхът се опитва да си върне парите, когато разбира, че е измамен, и решава да окаже натиск върху българските власти – като отвлекат посланика. Той така си представя нещата. За съжаление, нашите власти не вземат никакви мерки за българския псевдобизнесмен, да го извикат, да го разпитат… Писал съм десетки шифрограми – мълчание.

– Тази сделка за доставка на оръжие е планирана като нелегална?

– Оръжейната доставка е поръчана от структура, която е опозиция на официалната власт в Йемен в този момент. В договора между арабската и българската фирма, говоря по документи, пише, че се внасят изкуствени торове в Йемен. А всъщност…

– Вас викаха ли в следствието?

– Не. Писал съм много. Реакцията е такава: винаги се слага един етикет „Оперативно интересни лица, които касаят националната сигурност“…

– А в Йемен имаше ли някакви действия от страна на властите за опита Ви за отвличане?

– Аз описвам как шейхът използва своите връзки и тази племенно-кланова система на обществото в Йемен. Централната власт може да те притиска за нещо, но ти, в своя регион, където си шейх, имаш своя клиентела, свои хора…

– Нямаше правосъдие нито в едната, нито в другата държава?

– Нищо! Настоявал съм в десетки шифрограми, тъй като и другите членове на мисията, и всички българи бяха поставени пред възможни рискове, българската страна да поиска официално от йеменските власти задържането на този шейх и да бъде разпитан. И това не направиха. Не взеха мерки да гарантират безопасността на посолството като изпратят, примерно, охранителен екип или бронирана кола.

– Защо решихте да напишете тази книга? Какво е Вашето послание към институции, хора?

– Най-вече исках да се види, че царят е гол – да покажа как функционира нашата система. Казвал съм и пред други медии, че книгата неслучайно е озаглавена „Посолство“, а не „Посолството“, защото съм се опитал да покажа обобщен образ на българската дипломатическа мисия. Какви са отношенията между различните държавни структури, как се прикриват нещата, как се пренебрегва опасността за живота и на българските граждани в чужбина заради поставянето на „чадър“ над престъпници, вербувани доносници… Ако човек навлезе в сюжета на книгата, ще види, че се опитвам да сваля една завеса, да развенчая митологизирането на представителите на службите и на нашите високопоставени служители във Външно министерство, въпреки че има огромен брой редови дипломати и разузнавачи, които си вършат работата съвестно. Има „работяги“ в посолства в „тежки“ страни, където човек се скъсва от усилия, за да направи нещо за страната си. И един огромен брой други посолства, в които някои от дипломатите смятат, че са отишли на валутна ваканция. Между другото, моите т.нар. „военни шпиони“ от романа, така си представяха нещата.

– Какво Ви свързва с Етрополе?

– Израснал съм тук. В Етрополе са работили родителите ми. Първо, баща ми Генади Борисов е бил разпределен като учител, след като завършва история и философия. След това става директор на гимназията „Христо Ясенов“. Майка ми Виолета Борисова е сред първите наши специалисти, които завършват геология в чужбина. Участва в проучването на находище „Елаците“. След това дълги години е била главен геолог на рудник „Елаците“. На родителите ми им харесва Етрополе, правят си къща и остават в града.

– А какви са Ви спомените от детството, от младостта?

– Детството… И аз, и сестра ми, която е с четири години по-малка, сме израсли под грижите на баща ми, защото майка ми беше много заета на „Елаците“ –  те живееха в бараки по шест дни в седмицата, в събота на обяд си тръгваха. Тогава сме виждали майка ми. През останалото време баща ми ни е гледал, или сами сме се гледали. Водил съм сестричката на детска градина. Спомням си вечери, когато стоях на прозореца в кухнята и гледах кога ще се появи баща ми зад ъгъла, защото той, освен че беше директор, учител по история, преподаваше и в т.нар. вечерно училище – там придобиваха образование работниците. Работеше до 21:00 часа. Такива са ми спомените, малко тъжни, но хубави, погледнато от днес.

След като завърших в Ирак, бях два мандата заместник-кмет – по времето на Кирил Киряков и на Чавдар Крачунов, от 1984 до 1988 г. Отговарях за  култура, просвета, здравеопазване, за социалните дейности. По това време бе направен този басейн в гимназията. Тогава се постави и статуята на Тодор Пеев пред читалището. Имах много дори отношения с местната общност, но мен си ме теглеше към арабския свят…

– И оставихте поста на зам.-кмет, за да работите по специалността си?

– Исках да работя по специалността си. Една година работих в линия по линия на „Булгаргеомин“. След това, слава богу, обявиха конкурс в Министерството на външноикономическите връзки. И така, целият ми професионален живот след това е свързан с арабските страни.

– Идвахте ли си в Етрополе през този период?

– Да, за да видя майка ми. Даже в някои от главите на книгата ще видите, там, където е датата, пише София, Сана, има го и Етрополе. Когато в  Йемен направиха атентата срещу тогавашния президент на страната, евакуираха посолството и след това следях развитието на ситуацията и инициирах възстановяването на работата на мисията от София и Етрополе.

– Когато представяхте книгата си в Етрополе, вълнувахте ли се?

– Разбира се, разбира се. Синът ми даже беше преброил присъстващите. 140 души. Учудих се. Сигурно сте чули, че на представянето на романа в София и в Етрополе беше неговата дъщеря – моята внучка Боряна Борисова. Тя пее народни песни, на 10 години е, но вече е лауреат на куп фестивали. Пее страхотно.