Тук е минала цялата ми кариера, не бих сменил града нито за София, нито за чужбина – казва синът на проф. д-р Александър Герчев

Д-р Иван Герчев е сред най-добрите специалисти в областта на ендопротезирането. Цял живот е работил като лекар в етрополската болница. Днес заедно с брат си Димитър Герчев управлява фирма „Имлант-Г“ ООД, която има дългогодишен опит в производството на ендопротези на големи стави.

Израснал е в лекарско семейство – майка му е била медицинска сестра, а баща му –  известният проф. д-р Александър Герчев, ортопед, основател на Републикански център по ендопротезиране на големите стави, член-кореспондент на БАН, бивш заместник-министър на здравеопазването, народен представител в 37-ото Народно събрание. Медицината е в кръвта на Иван Герчев и той предава тази страст и на сина си д-р Александър Герчев, дм, който в момента е един от добрите лекари в тази сфера.

– Д-р Герчев, Вие надградихте успешно фирмата за изработване на стави, основана от баща Ви проф. д-р Александър Герчев. Разкажете ни малко повече как започна всичко?

– Фирмата е създадена в 1991 г. от моя баща, съвместно с мен и брат ми. Пет-шест години по-късно той почина – лека му пръст, и ние с брат ми поехме управлението на дружеството. Произвеждаме стави за цяла България, които са изработени от титан. Това е единственият метал, който се приема успешно от организма. Именно в Етрополе, в нашата болница, която носи името на баща ми, беше създадено ендопротезирането в България. Тук е родното място на българските изкуствени стави. Моят баща за първи път е въвел този опит и през 1973 г. тук е създадена първата Клиника по ендопротезиране. След това този тип операции навлязоха и днес са рутинни.

– Какви са спомените Ви от етрополската болница?

– Започнах работа в края на 1983 – началото на 1984 г. в новата болница. Пенсионирах се преди 4 години, 28-29 години съм бил завеждащ отделение и като такъв се пенсионирах.  Хубава болница. Когато започнах работа, нямаше на друго място такъв тип съвременна ортопопедична болница, с отделен операционен блок. Идваха и пациенти от соцлагера, от Македония, Сърбия, за да си поставят изкуствени стави…

– Защо според Вас болницата не е това, което е била?

– Много се работеше, но в малък град като Етрополе трудно може да се прави голяма медицина. Големите университетски болници, които вече съществуват, отнемат функции. Второ, нашата болница не е окръжна, областна или университетска болница, а районна болница. И трудно, на нивото на районна болница, може да се поддържа отделение по ендопротезиране с републикански или с по-голям мащаб.

– Възможно ли е болницата да има втори живот – да се възобнови ендопротезирането и да започне да се прави реконструктивна хирургия?

– Въпрос на кадри и на пари. Засега според мен и двете неща ни липсват. Така че, какво да ви кажа, възможно е. Ние сме го правили, аз съм го правил 40 години тук в тази болница и сме работили интензивно. Стигали сме до 200 операции с изкуствени стави на година. През 1988 г. тук имаме поставени 204 стави. Тогава това беше екзотика, в България. В момента у нас 180 фирми внасят ендопротези и във всички болници с ортопедични отделения се правят такива операции.

Етрополе може да се радва, ако съумее да запази някакъв вид болница. Медицинският център ще го има, но е трудно със стационара, защото ние вече обслужваме само града. И това е тенденция в цяла Европа.

– Казахте, че много фирми внасят стави. Има ли друга освен Вашата фирма, която да ги произвежда в България?

– Не, на Балканския полуостров, освен нас никой не произвежда стави. Има разлика, да речем, ако закупите лиценза или например чуждестранна фирма да си изнесе производството. Но собствена става, патентована става, каквато е нашата, никой друг не произвежда. Затова е и толкова трудно, защото при производството на ендопротези най-трудно е легитимирането на продукта, изваждането на всички тези сертификати, което позволява да произвеждате изделието.

– Кой е най-милият Ви спомен, свързан с баща Ви?

– Ние малко сме живели с баща ми. Аз съм отгледан от баба ми и дядо ми, които бяха учители. Моят живот е преминал в Етрополе. Баща ми и майка ми бяха в Алжир на млади години. След това баща ми беше много отдаден на работа си – той беше абсолютен работохолик. Трудно е за един родител, който е работохолик, който е известен, да отдаде толкова време на семейството, колкото обикновен човек, който след работа се прибира вкъщи и е изцяло отдаден на семейството.

А иначе – имам хубави спомени. На лов сме ходили заедно – той беше ловджия. Спомням си, когато бях на 16 години, имах голямо желание да имам мотопед. И един ден се прибирам от училище и тук, точно под тази ябълка, стои едно „Балканче“, синьо. Питам баба ми: „Какво е това?“ Казва: „Баща ти го изпрати за теб“. През нощта се събудих и си казах: „Аз май сънувам това „Балканче““. И в просъница отидох до гаража да видя дали е истина. Това са спомени, които стоплят сърцето.

– Успяхте ли да обърнете достатъчно внимание на сина си?

– Да. Той още като студент имаше зад гърба си около 100 операции тук, при мен. Всеки свободен ден бягаше даже от тези тривиални общомедицински предмети, за да дойде да оперира тук с мен. Той си знаеше пътя. И започна работа вече като утвърден хирург. Затова и толкова бързо се разви в професията.

– Имали сте много възможности. Защо избрахте да останете в Етрополе?

– Аз съм роден в София, завършил съм в София, учил съм в София, но съм етрополец, и съпругата ми е етрополка. Да, имал съм много възможности и предложения. То тук ми е минал целият живот – в тази болница. Нямам друго работно място – от първия до последния си ден съм бил лекар в болницата в Етрополе.  И не бих сменил Етрополе нито за София, нито за чужбина.

На обороти през живота: Любовта на хирурга към ретро автомобилите

Освен медицината д-р Иван Герчев има още една страст – ретро автомобилите и мотоциклетите. Той е колекционер с 40 ретро мотора, колекция, която е най-голямата от този вид в България. Най-интересното е, че всички работят и лятно време. Всеки ден точно в 16:00 ч. д-р Герчев се качва на един от тях и отива на разходка от Етрополе до съседния Правец. По случай 60-годишния си юбилей си прави подарък – страхотен Харли Дейвидсън. Бижуто в колекцията му е ретро автомобил Ягуар, който се говори, че е бил собственост на Бил Гейтс, а най-скъпият му мотор е синьото „Балканче“, което е същото като това, което е получил за подарък от баща му проф. д-р Александър Герчев.

Скъпоценната колекция от ретро превозни средства е като вълшебен свят. В него масата е направена от 12-цилиндров двигател на Мерцедес, столовете са от лек автомобил БМВ, а лампата е бивш колянов вал. До тях се намира и колекцията от детски колички на сина на Иван Герчев, които непрекъснато му напомнят за споделените прекрасни дни.

Д-р Иван Герчев ни показа свят, в който реалността е красива, мъжествена и по детски свободна.

Текст: СИБИЛА КУСЕВА